Кроткият тон, изглежда, им подейства повече от виковете. Дори Мейлан изглеждаше притеснен, докато отстъпваха, кланяйки се на всяка стъпка и мърморейки уверения във вечна вярност и вечно покорство. От тях му прилошаваше.
— Марш навън! — изрева той и те изоставиха всякакво достойнство и се заблъскаха на прага кой да излезе пръв. Един от айилските стражи надникна през вратата да се увери, че Ранд е добре, и я затръшна.
Ранд се разтрепера. Отвращаваха го почти толкова, колкото се отвращаваше от себе си. Да заплашва с бесилка хора затова, че не правят това, което им е казал. И още по-лошо — да го мисли сериозно. Помнеше времена, в които си беше изтървавал нервите, или когато почти ги беше изтървавал, но бе успявал да им сдържа юздите.
Застана над Каландор. Мечът искреше на светлината, струяща между завесите. Изглеждаше като от най-фино стъкло, съвсем прозрачно, но острието бе като стоманено, остро като бръснач. Малко му беше останало да посегне към него и да се справи с Мейлан и Сюнамон. Дали за да го използва като меч, или по истинското му предназначение — не знаеше. И двете възможности го ужасяваха. „Все още не съм луд. Само съм ядосан. О, Светлина, колко съм ядосан!“
Утре. Утре Мраколюбките щяха да бъдат качени на кораб. Елейн щеше да замине. Заедно с Егвийн и Нинив, разбира се. Обратно за Тар Валон, дано Светлината да чуе молитвите му; с Черна Аджа или не, Бялата кула трябваше все пак да е най-безопасното място в тези времена. Утре. Край на извиненията за протакането на това, което трябваше да направи. След утре — край.
Той се вгледа в чаплите, жигосани на дланите му. Беше ги разглеждал толкова често, че по памет можеше да нарисува до съвършенство всяка чертичка. Пророчествата ги предричаха.
Но ако чаплите го „прогласяха истински“, за какво тогава бяха нужни Дракони? Впрочем, какво означаваше „Дракон“? Единственият Дракон, за който бе чувал, беше Луз Терин Теламон. Луз Терин Родоубиеца — Дракона. Дракона беше Родоубиеца. Само че сега беше той самият. Но не беше възможно да се „бележи“ със самия себе си. Може би фигурата на знамето беше Дракон — дори Айез Седай, изглежда, не знаеха що за същество е това.
— Променил си се, откак те видях за последен път. По-силен си. По-як.
Той рязко се извърна и зяпна срещу младата жена, застанала на вратата. Кожата й беше бяла, а косата и очите — тъмни. Висока, цялата в бяло и сребро, тя изгледа с вдигната вежда полуразтопените буци злато и сребро на камината. Беше ги оставил там да му напомнят какво би могло да се случи, ако действа, без да мисли, ако изгуби контрол. Голяма полза, няма що.
— Селийн — ахна той. — Откъде дойде? Как се озова тук? Мислех, че все още си в Кайриен или… — Изгледа я от глава до пети. Премълча, че се е боял да не е загинала или да не се е озовала някъде като умираща от глад бежанка.
Плетен от сребърни нишки колан сияеше около тънкия й кръст; сребърни гребени, украсени със звезди и лунни сърпове, блестяха в косата й, падаща по раменете като нощни водопади. Най-красивата жена, която бе виждал. Елейн и Егвийн изглеждаха само хубавички в сравнение с нея. По някаква причина обаче сега тя не му въздейства както друг път — сигурно заради дългите месеци, откакто я бе видял за последен път в Кайриен, който все още не бе пострадал от гражданската война.
— Аз съм там, където пожелая. — Тя го погледна намръщено. — Белязан си, но няма значение. Беше мой, и сега си мой. Всяка друга не е нищо повече от грижовна гледачка, чието време е изтекло. Сега вече ще си поискам открито онова, което ми принадлежи.
Той я зяпна. Белязан? За дланите му ли говореше? И какво искаше да каже с това, че бил неин?
— Селийн — каза й той кротко. — Прекарахме заедно хубави дни — и тежки дни. Никога не ще забравя смелостта ти и твоята помощ — но между нас никога не е имало нещо повече от приятелство. Заедно пътувахме, но това свърши. Сега ще останеш тук, в Камъка, в най-добрите покои, а когато се върне мирът в Кайриен, ще се погрижа да ти върнат именията, стига да мога.
— Ти наистина си белязан. — Тя се усмихна иронично. — Именията ми в Кайриен ли? Може и да съм имала някога имения в онези земи. Земята така много се е променила, че нищо не е останало такова, каквото беше. Селийн е само името, което използвам понякога, Луз Терин. Името, което сама си избрах, е Ланфеар.