Ранд се изсмя сухо.
— Лоша шега, Селийн. По-скоро бих се пошегувал с Тъмния, отколкото с някой Отстъпник. А моето име е Ранд.
— Ние се наричаме „Избраниците“ — отвърна му тя спокойно. — Избраните да властват вечно над света. Ние наистина ще живеем вечно. Ти също можеш.
Той се навъси и я изгледа с тревога. Тя май наистина си мислеше, че… Тегобите по пътя до Тийр сигурно я бяха разстроили. Но не приличаше на луда. Беше спокойна, хладна и уверена. Без да се замисля, той се усети, че посяга към сайдин. Пресегна се и… и се удари в стена, която не можеше нито да види, нито да усети, само дето го засланяше от Извора.
— Не е възможно да си… — Тя се усмихна. — Светлина — ахна смаяно той. — Ти наистина си една от тях!
Ранд бавно заотстъпва. Ако се добереше до Каландор, щеше поне да разполага с оръжие. Може би нямаше да подейства като ангреал, но поне за меч щеше да мине. Можеше ли да използва меч срещу една жена? Срещу Селийн? Не. Но срещу Ланфеар? Срещу една от Отстъпниците?
Гърбът му се удари здраво в нещо и той се огледа да види какво е. Зад него нямаше нищо. Бе се опрял в стена от нищо. Каландор проблясваше на по-малко от три крачки от него — от другата страна. Той удари безсилно с юмрук преградата. Беше несъкрушима като скала.
— Не мога да ти се доверя напълно, Луз Терин. Все още не. — Тя пристъпи по-близо и той реши просто да я сграбчи. Беше много по-едър и силен — но както беше откъснат от сайдин, тя можеше да го замотае със Силата като котенце, оплело се в кълчища. — Със сигурност не и с това — добави тя и кимна кисело към Каландор. — Има само два по-мощни, които би могъл да използва един мъж. Един от тях поне, както знам, все още съществува. Не, Луз Терин. С това все още не мога да ти се доверя.
— Престани да ме наричаш така — изръмжа той. — Името ми е Ранд. Ранд ал-Тор.
— Ти си Луз Терин Теламон. О, външно нищо не е същото, но сега знам кой се крие зад тези очи, дори да бях те намерила още в люлката. — Тя изведнъж се разсмя. — Колко по-лесно щеше да е всичко, ако те бях намерила тогава. Ако бях свободна да… — Смехът заглъхна и тя го погледна с гняв. — Искаш ли да видиш истинския ми вид? И него не си спомняш, нали?
Той понечи да каже „не“, но езикът му се вкочани. Веднъж бе видял двама от Отстъпниците наедно, Агинор и Балтамел, първите двама, измъкнали се след три хиляди години изпод печата на затвора на Тъмния. Единият беше по-съсухрен от всичко, което можеше да е живо на този свят; другият криеше лицето си под маска, всяка частица от плътта си криеше, като че ли не можеше да понесе да я види или да я види някой друг.
Въздухът около Ланфеар се олюля и тя се промени. Беше… по-стара от него, да, но по-стара не беше точната дума. По-зряла. Узряла. Дори по-красива, ако това изобщо бе възможно. Пищен цвят, в пълната си прелест, сравнен с току-що напъпил. Въпреки че знаеше коя е, видът й накара устата му да пресъхне, стисна гърлото му.
Тъмните й очи огледаха лицето му, изпълнени с увереност и все пак — с питаща нотка, сякаш се чудеха какво ли вижда той. Каквото и да установи, то сякаш я задоволи. Тя се усмихна.
— Дълбоко заровена бях. В сън без сънища, където времето не тече. Въртенето на Колелото ме подмина. Сега ме виждаш каквато съм и си в ръцете ми. — Прокара нокът по челюстта му така силно, че той трепна. — Времето за игрички и хитрини свърши, Луз Терин. Отдавна свърши.
Стомахът му се обърна.
— Е, да ме убиеш ли искаш? Светлината да те изгори, аз…
— Да те убия? — изсъска тя невярващо. — Да те убия! Да те имам съм си наумила. Завинаги. Ти беше мой преди онази бледокоса глезла да те отвлече. Още преди да те е видяла. Ти ме обичаше!
— А ти обичаше властта! — За миг се почувства зашеметен. Думите му прозвучаха вярно — знаеше, че са истина — но откъде му бяха хрумнали?
Селийн — Ланфеар — изглеждаше не по-малко слисана от него, но бързо се съвзе.
— Научил си много — постигнал си много неща, на които не бих повярвала, че си способен без помощ — но все още опипваш пътя си през лабиринт в тъмното, а невежеството ти може да те убие. Някои от другите твърде много се боят от теб, за да могат да чакат. Самаил, Рахвин, Могедиен. Може би и други, но тези сигурно. Те ще дойдат за теб. Няма да се опитат да обърнат сърцето ти. Ще дойдат за теб крадешком, да те унищожат, докато спиш. Защото се боят. Но има и такива, които могат да те научат. Да ти покажат онова, което знаеше някога. Тогава никой няма да се осмели да ти се противопостави.
— Да ме научат? Искаш да позволя някой от Отстъпниците да ме учи? — Някой от Отстъпниците. Мъж Отстъпник. Мъж, който е бил Айез Седай в Приказния век, който знае начините да се прелива, знае как да се избягват клопките, знае… Това му бе предлагано и преди. — Не! Дори да ми се предложеше, бих отказал, а и защо ще ми предлагат? Срещу тях съм… и срещу теб! Мразя всичко, което сте направили, всичко, зад което сте! — „Глупак! — помисли си той. — Хванала ме е в капан, а аз бълвам предизвикателства като някой идиот от приказка, който така и не подозира, че онзи, който го е пленил, може да се ядоса.“ Но не можа да се насили да си върне думите обратно. Напук заора напред, влошавайки нещата още повече. — Ще те унищожа, ако мога. Теб, както и Тъмния, та до последния Отстъпник!