„Мъж, прокрадващ се през вратата с нож“… Очите му се плъзнаха към мъжа, почти без да виждат. В следващия миг той инстинктивно избута Ланфеар встрани и се пресегна към Верния извор; щитът, който го спираше, изчезна, щом го докосна, и мечът му се появи в ръцете му като червено-златист пламък. Мъжът се втурна към него, стиснал ножа за убийствен удар. Дори сега бе трудно да задържи очите си върху непознатия, но Ранд се извъртя плавно, „Вятърът, духащ над стената“ помете ръката, стиснала ножа, и завърши, забивайки се в сърцето на нападателя. За миг Ранд се взря в две безчувствени очи — лишени от живот, въпреки че сърцето още пулсираше — и издърпа острието на огнения меч.
— Сив. — Ранд си пое сякаш първия дъх от часове насам. Тялото в нозете му се бе сгърчило в безформена маса и сега вече не бе трудно да съсредоточи погледа си върху него. Винаги ставаше така с убийците на Сянката: забележиш ли ги, обикновено се оказваше твърде късно. — Това е безсмислено. Ти самата можеше лесно да ме убиеш. Защо трябваше да ме отвличаш, за да се промъкне някакъв Сив?
Ланфеар го гледаше загрижено.
— Аз Бездушни не използвам. Казах ти, че има… различия между Избраниците. Изглежда, съм закъсняла с един ден в преценките си, но все още има време да дойдеш с мен. Да се научиш. Да живеещ. Този меч… — Изрече го с презрение. — И една десета не знаеш от това, което можеш. Ела с мен и се научи. Или искаш да ме убиеш, точно сега? Та аз те загубих, за да те защитя.
Гласът й, стойката й подсказваха, че очаква да я удари или че най-малкото е готова да му противостои, но не това го спря, нито че преди това го бе освободила от оковите му. Тя бе една от Отстъпниците; толкова дълго бе служила на злото, че всяка Черна Аджа пред нея щеше да е невинна като новородено бебе. И все пак — беше жена. По девет начина се нарече глупак, но не можеше да го направи. Може би ако се бе опитала да го убие. Може би. Но единственото, която направи тя, бе да стои ето така, пред него, да го гледа и да чака. Несъмнено готова да извърши неща със Силата, за които той дори не подозираше, че са възможни, ако се опиташе да я задържи. Той бе успял да задържи Елейн и Егвийн, но онова бе едно от нещата, които правеше, без да се замисли, начинът бе заровен някъде в главата му. Можеше само да си спомни, че го беше направил, но не и как. Поне държеше здраво сайдин; така тя нямаше да го изненада повече. Усукващата стомаха му поквара беше без значение; сайдин значеше живот, и може би в повече от един смисъл.
Втора мисъл кипна в главата му като врящ извор. Айилците. Дори за Сивия трябваше да е невъзможно да се промъкне през врати, пазени зорко от дузина айилци.
— Какво си направила с тях? — Гласът му изскърца, докато той отстъпваше към вратата, без да я изпуска от очи. Ако приложеше Силата, може би щеше да намери нещо, което да я озапти. — Какво си направила с айилците отвън?
— Нищо — отвърна тя хладно. — Не излизай навън. Може да се окаже само изпит, за да се разбере колко си уязвим, но дори едно изпитание може да те убие, ако се окажеш глупав.
Той рязко разтвори лявото крило на вратата и се озова пред безумна сцена.
Глава 10
Камъкът стои
Мъртви айилци лежаха в нозете на Ранд, оплетени с телата на трима съвсем обикновени мъже, в много обикновени палта и гащи. Най-обикновени на вид мъже, само дето шестимата айилци, цялата охрана, бяха изклани, някои очевидно преди да са разбрали какво става, а всеки от тези най-обикновени на вид мъже беше промушен с по две айилски копия.
Но това не беше и половината. Веднага щом дръпна вратата да я отвори, го обля кънтежът на битка: викове, вой, стомана, дрънчаща в стомана сред колоните от червен мрамор. Бранителите в преддверието се сражаваха за живота си под златните светилници срещу едри, облечени в черни ризници силуети, по-високи с една глава и рамене от тях, силуети като на огромни мъже, но с глави и лица, изопачени от рога или перушина, от зурли и клюнове на мястото на устата и носа. Тролоци. Стъпваха с лапи, копита и също толкова често — с обути в ботуши нозе, сечаха воините с увенчани със странни шипове секири, извити като куки копия и мечове като коси, извити в обратна посока. И сред тях — един мърдраал, като плавно пристъпващ човек, с бяла като личинка кожа, покрит с черна броня, като плът, обезкръвена от смъртта.
Някъде из Камъка тревожно прокънтя гонг и после секна, гибелно и внезапно. Друг подхвана бронзовия ек, после трети.
Бранителите се сражаваха и броят им все още превъзхождаше този на тролоците, макар да бяха паднали повече мъже, отколкото тролоци. Пред очите на Ранд мърдраалът разкъса с гола ръка половината от лицето на тайренския капитан, докато с другата преряза с мъртвешки черно острие гърлото му, като в същото време се изплъзваше като змия от копията на останалите Бранители. Бранителите се бяха озовали пред нещо, за което бяха смятали, че е само една чуждоземна приказка, с която плашеха децата; страхът беше опнал нервите им до степен на парализиране. Един от мъжете, останал без плоския си шлем, захвърли копието си и понечи да побегне, но главата му бе пръсната като диня от тролокски секира. Друг погледна към мърдраала и хукна да бяга, пищейки неистово. Мърдраалът се понесе след него. Скоро всички човеци щяха да се разбягат.