— Сенчести! — изрева Ранд. — С мен опитай, Сенчести! — Мърдраалът се закова на място, сякаш изобщо не беше се движил, и безокото лице се извърна към него. Страх прониза Ранд от този взор и се плъзна по мехура от покой, обкръжил го с прихващането на сайдин; в Граничните земи казваха: „Погледът на Безокия е страх“. Някога беше вярвал, че Чезнещите яздят сенки вместо коне и изчезват, щом се извърнат настрани. Което не беше толкова далече от истината.
Мърдраалът се понесе към него и Ранд прескочи мъртъвците пред вратата, за да го посрещне; ботушите му се плъзнаха по окървавения черен мрамор.
— Напред за Камъка! — изрева той още докато скачаше. — Камъкът стои! — Това бяха бойните викове, които бе чул в нощта, в която Камъкът не беше устоял.
Стори му се, че чува сподавен вик „Глупако!“ откъм стаята, която бе напуснал, но сега нямаше време за Ланфеар нито за онова, което тя можеше да му направи. Пързалянето за малко не му струваше живота; червено-златистият меч в ръката му едва успя да се извърне и да срещне черното като нощ острие на мърдраала.
— Напред за Камъка! Камъкът стои! — Трябваше да задържи Бранителите да не се пръснат, за да не се окаже сам срещу мърдраала и двадесетина тролоци. — Камъкът стои!
— Камъкът стои! — чу някой да вика, после се чу друг вик: — Камъкът стои!
Чезнещият се движеше плавно като змия и илюзията за змийско подобие се подсилваше от люспестата черна броня по гърдите му. Но дори и усойницата не нападаше така мълниеносно. За известно време единственото, което Ранд можеше да направи, бе само да задържа гибелното острие на чудовището надалеч от плътта си. Черният метал можеше да нанася рани, които гноясваха и бяха почти толкова трудни за Изцеряване, колкото и раната на хълбока му. И всеки път черната стомана, изкована в Такандар, под склоновете на Шайол Гул, се удряше в червено-златния, изсечен от Силата меч, светлина просветваше като мълния сред помещението — остро синкавобяло, от което боляха очите.
— Този път ще умреш — изхриптя мърдраалът срещу него с глас като шум на сухи листа. — Плътта ти ще дам на тролоците, а жените ти ще взема за себе си.
Ранд се сражаваше хладнокръвно като никога досега, и също толкова отчаяно. Чезнещият владееше меча до съвършенство. После дойде миг, в който можа да нанесе удар напряко на самия меч, а не просто да го отбива. Със свистене като на лед, паднал върху разтопен метал, червено-златното острие разсече черното. Следващият му удар отсече безоката глава от раменете. Мастилена кръв изригна от прерязания врат. Съществото обаче не падна. Удряйки слепешката със счупения си меч, обезглавеното тяло започна да залита и да маха напосоки из въздуха.
Щом главата на Чезнещия падна и се затъркаля по пода, тролоците също западаха, запищяха, заритаха, заскубаха коса и перушина с косматите си ръце. Това бе слабостта на мърдраалите и на тролоците — дори мърдраалите не можеха да се доверят на тролоците, затова ги свързваха по някакъв начин, непонятен за Ранд; това обвързване явно осигуряваше тролокската вярност, но свързаните с един мърдраал не преживяваха дълго след неговата гибел.
Все още устоялите Бранители, по-малко от две дузини, не се забавиха да използват възможността. По двама и по трима те започнаха да мушкат всеки тролок с копията си, докато не замре. Неколцина бяха съборили и мърдраала, но той продължаваше да се мята диво, колкото и да го мушкаха. След като тролоците притихнаха, се чуха стоновете и риданията на неколцина ранени. По пода бяха изпопадали много повече мъже, отколкото твари на Сянката. Черният мрамор бе станал хлъзгав от кръвта, почти невидима върху тъмните плочи.
— Оставете го — каза Ранд на Бранителите, мъчещи се да довършат мърдраала. — То вече е мъртво. Чезнещите просто не искат да признаят, че са мъртви. — Лан му беше казал това, сякаш преди много време. Сам се бе уверил в това и преди. — Погрижете се за ранените.
Поглеждайки към обезглавеното, мятащо се туловище, превърнало се в дрипава купчина зейнали рани, те заотстъпваха, потръпвайки и мърморейки за „Потайните“. Така в Тийр наричаха Чезнещите, в приказките, съчинени за деца. Някои започнаха да търсят сред падналите човеци все още живи: отдръпваха настрана онези, които не можеха да се изправят, помагаха на други, които можеха да стъпят на краката си. Твърде много останаха да лежат на място. Набързо стъкмените превръзки от окървавените ризи на самите войници бяха единственото, което можеше да се осигури засега.