Ранд не можа да направи нищо, защото точно в този момент върху него и спътниците му връхлетяха петима тролоци — със зурли, мечешки мутри и гарванови клюнове, и избутаха човеците извън колонадата само с тежестта на туловищата си. Петима тролоци щяха да убият трима мъже без особена трудност, само дето един от тези мъже беше Ранд, с меч, който пореше плътта им като плат. Единият от Бранителите загина, а другите се скриха, подгонили един ранен тролок, единственият оцелял от петимата. Ранд се върна при колонадата, усети миризма на изгоряло месо от залата отдолу и видя огромни изгорени трупове по пода, но от Моарейн и Лан нямаше и следа.
Така течеше битката за Камъка. Или битката за живота на Ранд. Схватките избухваха и се разнасяха от мястото, където са наченали, или заглъхваха, когато една от страните паднеше. Противниците не бяха само тролоци и мърдраали. Сражаваха се и хора срещу хора — имаше и Мраколюбци на страната на тварите на Сянката, странни типове, облечени в груби дрехи, приличащи на бивши войници или на кръчмарски побойници. Бояха се от тролоците не по-малко от тайренците, но избиваха също така безразборно, когато можеха. На два пъти Ранд видя дори тролоци да се бият с тролоци. Можа само да предположи, че мърдраалите са изгубили контрол над тях и ги е обладала жаждата за кръв. Щом искаха да се изпосекат едни други, той нямаше нищо против.
Отново оказал се сам, той се затича по някакъв коридор и веднага се натъкна на трима тролоци, всеки от които — два пъти по-широк от него и почти наполовина по-висок. Един от тях, с извит като на орел клюн, стърчащ от иначе човекоподобното лице, откъсваше едната ръка от трупа на тайренска благородничка, докато другите двама го наблюдаваха алчно и облизваха муцуните си. Тролоците ядяха всичко, стига да е месо. Не можеше да се определи кой се оказа по-изненадан, той или те, но той се съвзе пръв.
Онзи с орловият клюн се смъкна с разпрана ризница и корем. Ранд щеше да се справи лесно и с другите двама, но падналият тролок го изрита, той се олюля и острието на меча му едва успя да перне ризницата на втория противник. Вълчата муцуна на тролока изтрака в празното. Третият, който все още стоеше изправен, надигна увенчаната си с шип секира и лицето му се изкриви почти в усмивка, доколкото мечата зурла и бърни позволяваха. Ранд се замята, за да се измести, да си поеме дъх…
Един извит като коса меч разцепи мечата зурла до шията.
Измъквайки оръжието си, четвърти тролок оголи кози зъби към него в рев, ушите му потръпваха зад рогата. После побягна нанякъде, острите му копита зачаткаха по каменните плочи.
Ранд се надигна изпод мъртвата тежест на тролока. „Спаси ме тролок. Тролок?“ Беше покрит с тролокска кръв, гъста и тъмна. Далече, в дъното на коридора, сред синкавобели проблясъци се появиха силуетите на двама мърдраали. Сражаваха се един с друг — мъгливи, мигновено движещи се петна. Единият изтласка другия в пресечен коридор и бляскащата светлина изчезна от погледа на Ранд. „Аз съм полудял. Само това може да е. Полудял съм и всичко това е някакъв налудничав сън.“
— Рискуваш всичко, като тичаш така безразсъдно с този… този меч.
Ранд се извърна и видя Ланфеар. Отново си беше надянала външността на момиче, не по-голямо от него, може би по-младо. Тя надигна полите на бялата си рокля, за да прекрачи през разкъсания от тролока труп на тайренката; изглеждаше толкова развълнувана, колкото може да бъде един дънер.
— Строиш колиба с клони — продължи тя, — когато можеш да имаш мраморни палати с едно щракване на пръстите. Можеше да отнемеш живота и душите им, доколкото тролоците имат такива, със съвсем малко усилие, а вместо това те едва не те убиха. Трябва да се учиш. Ела с мен.
— Твое дело ли беше това? — настоя той. — Онзи тролок, който ме спаси? Онези мърдраали? Твое ли е?
Тя го изгледа замислено за миг, после поклати глава.
— Ако кажа, че е мое, ще го очакваш отново, а това може да се окаже гибелно. Никой от останалите не е сигурен на чия страна съм, и на мен така ми харесва. Не можеш да чакаш открита помощ от мен.
— Да очаквам помощ от теб? — изръмжа той. — Ти искаш да се обърна към Сянката. С меки слова не ще ме накараш да забравя какво си. — Той преля и тя се блъсна в стената така силно, че изпъшка. Ранд я задържа там, разтворила ръце пред тъкана ловна сцена, на една стъпка от пода, с разперена и прилепнала до стената снежнобяла рокля. Как бе застопорил Елейн и Егвийн? Трябваше да си го спомни.
Изведнъж той самият полетя през коридора и залепна на стената срещу Ланфеар, притиснат като насекомо от нещо, което едва го оставяше да диша.
Ланфеар като че ли дишаше без мъка.