— Каквото ти можеш да направиш, Луз Терин, и аз го мога. И по-добре. — Макар да беше прикована към стената, изглеждаше невъзмутима. Шумът на битката ехтеше някъде наблизо, после заглъхна, щом сражението се понесе в друга посока. — Ти едва използваш и една нищожна частица от онова, на което си способен, и се отдалечи от нещо, което би ти позволило да съкрушиш всички, които дойдоха срещу теб. Къде е Каландор, Луз Терин? Все още в спалнята ти, като някаква безполезна украса? Нима смяташ, че единствено твоята ръка може да го владее, сега, след като го измъкна на свобода? Ако Самаил е тук, той ще го вземе и ще го използва срещу теб. Дори Могедиен би го взела, само за да те лиши от него; би могла да спечели много, ако го продаде на някой от мъжете Избраници.
Той се помъчи да се възпротиви на онова, което го държеше; успя да помръдне само главата си, наляво и надясно. Каландор в ръцете на мъж Отстъпник! Тази мисъл почти го подлуди. Преля, мъчейки се да се откопчи от онова, което го притискаше, но все едно че нямаше от какво да се откопчи. А после то изведнъж изчезна и той се затътри по коридора, все още без да осъзнава, че е свободен. И че не се е освободил сам.
Погледна към Ланфеар. Тя все още висеше до стената, така безметежно, сякаш се бе спряла да подиша свеж въздух край някой планински поток. Опитваше се да го приспи, да го подмами да се смекчи пред нея. Той се поколеба с потоците, които я задържаха. Ако не ги развържеше и не я пуснеше, тя можеше да срине половината Камък в усилието си да се измъкне — стига някой минаващ тролок да не я убие, взимайки я за някоя от обитателите на Камъка. Това не трябваше да го тревожи — не и смъртта на една Отстъпница, — но мисълта, че ще остави една жена, която и да е, безпомощна пред някой тролок, го отблъскваше. Само един бегъл поглед към невъзмутимото й самообладание обаче го освободи от това притеснение. Никой и нищо в Камъка не можеше да я уязви, докато бе способна да прелива. Ако можеше да намери Моарейн, за да я заслони…
За пореден път Ланфеар му отне решението. Сблъсъкът с прерязаните потоци го жилна и тя леко се спусна на пода. Той я зяпна изумен, докато тя изтупваше спокойно полите си.
— Не можеш да направиш това — ахна той глупаво, а тя се усмихна.
— Не ми е нужно да видя един поток, за да го разплета, стига да знам какъв е той и къде е. Разбираш ли, имаш много да научиш. Радвам се, че това ти харесва. Винаги си бил с упорито изправен врат и самоуверен. А винаги е по-добре да изпитваш поне малко несигурност под краката си. Е какво, забрави ли за Каландор?
За миг той все пак се поколеба. Тук, пред него стоеше една от Отстъпниците. А той не можеше да направи нищо. Обърна се и се затича към Каландор. Смехът й го догони.
Този път той не се отбиваше от пътя си, за да се срази с тролоци и мърдраали, биеше се само когато се изпречваха срещу него. Тогава мечът му, издялан от пламък, сечеше и му отваряше път. Забеляза Перин и Файле, той със секирата в ръка, тя — пазеща гърба му с ножовете си; тролоците, изглежда, се бояха да погледнат очите на Перин не по-малко, отколкото острието на секирата му. Ранд ги подмина, без да се обръща. Ако някой от Отстъпниците вземеше Каландор, никой от тях нямаше да доживее до изгрев слънце.
Останал бе дъх, той се понесе през колоните на преддверието, прескачаше труповете на Бранителите и тролоците, бързаше отчаяно да се добере до Каландор. Блъсна рязко двете крила на вратата. „Мечът, който не е меч“ си кротуваше върху украсената с позлата и скъпоценни камъни стойка, блеснал със светлината на залязващото слънце. Чакаше го.
Сега, когато го видя недокоснат, почти изпита отвращение, че ще трябва да го вземе. Веднъж вече бе използвал Каландор по истинското му предназначение. Само веднъж. Знаеше какво го очаква, когато отново го вземе, за да го използва да привлече от Верния извор много повече, отколкото би могъл да понесе без помощ който и да било смъртен. Да изпусне червено-златния меч, който все още държеше, и да го остави да се стопи, бе сякаш повече от непосилно; когато той изчезна, Ранд едва се сдържа да не го върне отново.
Повлякъл нозе, той заобиколи трупа на Сивия и бавно обгърна с длани дръжката на Каландор. Беше студена като кристал, престоял в тъмното, но на допир не беше толкова гладка, че да се изплъзва от ръцете.
Нещо го накара да вдигне глава. На прага бе застанал един Чезнещ, колебливо извърнал безокия си, втренчен поглед към Каландор.
Ранд притегли сайдин. През Каландор. „Мечът, който не е меч“ блесна в ръцете му, сякаш бе побрал пладнешкия жар в себе си. Силата го изпълни с тътен на буреносен гръм. Покварата протече през него като черен поток. Разтопена скала запулсира в жилите му; студът, който го прониза, можеше да замрази самото слънце. Трябваше да го използва или да се пръсне като прогнила диня.