Мърдраалът се извърна да побегне и изведнъж на пода се смъкнаха почернели дрипи и броня, оставяйки из въздуха мазни сажди.
Ранд дори не усети, че е прелял, преди да стане. Не можеше да каже какво е направил, дори животът му да зависеше от това. Но нищо не можеше да застраши живота му, докато държеше Каландор. Силата биеше в него като пулсиращо сърце на света. С Каландор в ръцете можеше да направи всичко. Силата биеше в него като чук, разбиващ планина. Насочена нишка изплющя и отвя реещите се останки на мърдраала навън, към преддверието, както и дрипите от облеклото и бронята му. Тънка струя от потока изпепели и двете. Ранд прекрачи прага, за да се разправи с онези, които бяха дошли да вземат живота му.
Някои от тях бяха проникнали чак в преддверието. Друг Чезнещ и купчина присвити тролоци стояха пред колоните на отсрещната страна и се взираха в пепелта, процеждаща се от въздуха, последните късчета от мърдраала и всичко по него. При появата на Ранд с Каландор, греещ в ръцете му, тролоците завиха като диви зверове. Чезнещият стоеше като парализиран. Ранд не им остави възможност да побегнат. Продължи да крачи решително към тях, преля и от голия черен мрамор под нозете на тварите на Сянката забушуваха пламъци, така горещи, че той заслони очите си с длан. Когато стигна до тях, пламъците се бяха стопили; нищо не бе останало освен сиви петна по мрамора.
Заслиза пак надолу из Камъка и всеки тролок, всеки мърдраал, който видеше, загиваше, погълнат от пламъци. Изпепеляваше ги, докато се биеха с айилци или Бранители, докато убиваха слуги, мъчещи се да се защитят с мечове и копия, взети от ръцете на убитите. Изгаряше ги, докато бягаха, било за да връхлетят върху нови жертви, или за да се спасят от него. Започна да се движи все по-бързо, да подтичва, после се затича стремглаво, през ранени, много от които лежаха изоставени, а така също и през труповете. Не беше достатъчно; не можеше да се движи достатъчно бързо. Докато избиваше тролоците на шепи, отвсякъде се изсипваха други, макар и за да побегнат на часа.
Изведнъж той се спря. Беше обкръжен от мъртъвци. Трябваше да направи нещо… нещо повече. Силата се плъзгаше по костите му, чиста огнена същина. Нещо повече. Силата смрази мозъка на костите му. Нещо, което да ги убие наведнъж — всички на един път. Покварата на сайдин го обля като планина от гниеща смрад, заплашваща да зарови душата му под себе си. Надигнал Каландор, той привлече от Извора, притегли още и още, докато не изглеждаше вече, че ще закрещи крясъци от смразен пламък. Трябваше да ги избие всичките.
Тъкмо под тавана, точно над главата му, въздухът бавно се завихри, завъртя се по-бързо и по-бързо, вихър с жилки от червено, черно и сребристо. Размъти се и се срина навътре, закипя още по-силно, зави и се завихри, и изтъня.
Пот рукна по лицето на Ранд, докато се взираше нагоре към него. Нямаше никаква представа какво е това, знаеше само, че бушуващите потоци, чиято чет не можеше и да помисли да преброи, го свързват с това нещо. То имаше маса, тегло, което нарастваше, докато нещото пропадаше навътре в себе си. Каландор грееше все по-ярко и по-ярко, твърде ярко, за да може да се погледне; Ранд затвори очи, но светлината сякаш щеше да ги изгори дори през клепачите. Силата забушува през него като яростен въртоп, заплашващ да отнесе всичко, което бе той самият, в шеметния си въртеж. Трябваше да го пусне. Трябваше. Насили се да отвори очи и все едно че погледна към всички гръмотевици в света, свити до размерите на една тролокска глава. Трябваше да… трябваше да… трябваше да…
„Сега.“ Мисълта се понесе като креслив кикот на ръба на съзнанието му. Той разсече потоците, сипещи се стремглаво от него, оставяйки нещото все така да се върти и да вие, като свредло, пронизващо кост. „Сега.“
И мълниите дойдоха, бляскайки по протежението на тавана наляво и надясно, като сребърни струи. Един мърдраал се изстъпи откъм страничен коридор и преди да успее да направи още една крачка, половин дузина ослепителни светкавици изсвистяха надолу към него и го изпепелиха. Други потоци продължиха да текат, обгръщайки всяко разклонение на коридора, заместени от нови и нови, бликащи непрестанно един след друг.
Ранд нямаше никаква представа какво е направил, нито как действа. Можеше само да остане на място, сгърчен от неистовата Сила, бушуваща в него, от нуждата да я използва. Дори да го унищожеше. Можеше да усети как гинат тролоци и мърдраали, да усети как мълниите удрят и убиват. Можеше да ги избие навсякъде, навсякъде по света. Знаеше го. С Каландор можеше да направи всичко. И знаеше също така, че ако опита, Каландор също толкова сигурно ще убие и него самия.