Мълниите заглъхнаха и замряха с последната твар на Сянката; въртящата се маса се взриви навътре с шумен трясък. Но Каландор продължаваше да блести като слънцето; и той се тресеше от Силата.
Моарейн стоеше на десетина крачки от него и го гледаше втренчено. Роклята й беше без нито една гънчица или петънце по синята коприна, но кичури от косата й стърчаха безредно. Изглеждаше изтощена… и изумена.
— Как… Това, което направи… не бих повярвала, че изобщо е възможно. — Появи се Лан, почти подтичвайки, с меч в ръка, с окървавено лице и раздрана дреха. Без да откъсва очи от Ранд, Моарейн махна с ръка да спре Стражника зад себе си. По-далече от Ранд. Сякаш бе твърде опасен, за да може дори Лан да го доближи. — Ти… добре ли си, Ранд?
Погледът на Ранд попадна на тялото на тъмнокосо момиче, едва преминало детската възраст. Лежеше проснато по гръб, с широко отворени очи, загледани неподвижно в тавана, кръв бе очернила гърдите на роклята й. Натъжен, той се надвеси да отметне кичурите коса от лицето й, „Светлина, тя е съвсем дете. Колко много закъснях. Защо не го направих по-рано? Дете!“
— Ще видя някой да се погрижи за нея, Ранд — промълви Моарейн. — Вече не можеш да й помогнеш.
Ръката му така се разтресе на дръжката на Каландор, че той едва го удържа.
— С това мога да направя всичко. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Всичко!
— Ранд! — извика настойчиво Моарейн.
Не искаше да я чуе. Силата беше в него. Каландор грейна и той стана Силата. Той преля, насочи потоци в крехкото телце на детето, затърси, заопипва; момичето се надигна и седна с неестествено вкочанени и разкривени ръце и крака.
— Ранд, не можеш да направиш това. Не и това!
„Дишай. Трябва да дишаш.“ Гръдният кош на детето се надигна и хлътна. „Живей. Живей, да те изгори дано! Не исках да закъснея.“ Очите й се взряха в него, замрежени. Безжизнени. Сълзи неудържимо бликнаха и потекоха по скулите му.
— Тя трябва да живее! Изцери я, Моарейн. Аз не знам как. Изцери я!
— Мъртвите не могат да бъдат Изцерени, Ранд. Ти не си Създателят.
Втренчен в мъртвите очи, Ранд бавно изтегли потоците. Тялото падна вкочанено. Тялото. Той изви глава назад и зави, диво като тролок. Сплетени пламъци изхрущяха в стените и тавана, запокитени от него в безсилие и болка.
Отпуснал рамене, той освободи сайдин, избута го настрана; беше все едно да избуташ канара, като да избуташ живота от себе си. Мощта се изцеди от него със Силата. Покварата обаче остана, мръсно петно, притискащо го с тъмнината си. Трябваше да опре Каландор в плочите на пода, за да се подпре на него и да се задържи на крака.
— Другите. — Трудно му бе да говори; гърлото го болеше. — Елейн, Перин, останалите? И за тях ли твърде закъснях?
— Не си закъснял — отвърна спокойно Моарейн. Но не се приближи до него, а Лан изглеждаше готов да се втурне между нея и Ранд. — Не бива да…
— Живи ли са? — изрева Ранд.
— Да — увери го тя.
Той кимна уморено. Постара се да не поглежда към тялото на момиченцето. Три дни чакане, за да може да се наслади на няколко откраднати целувки. Ако беше започнал преди три дни… Но беше научил неща през тези три дни, неща, които може би щеше да използва, стига да успееше да ги сглоби. Ако. Поне не беше твърде закъснял за приятелите си. За тях не бе закъснял.
— Как се озоваха тук тролоците? Не мисля, че са се изкатерили по стените като айилците, не и докато слънцето още грееше. Още ли не е залязло? — Разтърси глава, за да разкара мъглата. — Няма значение. Тролоците. Как?
Отговори му Лан.
— Осем големи баржи за зърно били вързани на кейовете на Камъка днес следобед. Явно никой не си е задал въпроса защо натоварени зърнени баржи ще идват отдолу по реката — гласът му тежеше, изпълнен с презрение — или защо трябва да пристават до Камъка, или защо екипажите им са оставили люковете затворени чак до залез. Освен това пристигнал керван фургони — преди около два часа — тридесет на брой, уж возещи някакъв лорд или разни негови неща от провинцията. Лорд, решил да се върне в Камъка. Когато отметнали платнищата, се оказало, че са натъпкани с Получовеци и тролоци. Дали са дошли и по някакъв друг начин, още не знам.
Ранд кимна отново, коленете му се подкосиха. Изведнъж Лан се озова до него и дръпна ръката му върху рамото си, за да го задържи. Моарейн обхвана с длани лицето му. Хлад премина през него, не смразяващият студ на пълното Церителство, но хлад, който изтласка умората. По-голямата част от нея. Остана мъничко — все едно че цял ден беше копал лехите с табак. Той се отдръпна от опората на Стражника, нямаше вече нужда от нея. Лан го загледа нащрек, да се увери, че наистина може да стои сам, а може би защото Стражникът не беше сигурен колко опасен е той и дали е с разсъдъка си.