— Оставих малко нарочно — каза Моарейн. — Трябва да поспиш тази нощ.
Да поспи. Твърде много работа имаше, за да спи. Но той кимна отново. Не искаше да се остави тя да го заслони. И изведнъж каза:
— Ланфеар беше тук. Всичко това обаче не беше нейно дело. Тя каза така и аз й вярвам. Не изглеждаш изненадана, Моарейн. — Дали Ланфеар можеше да я изненада? Можеше ли изобщо нещо да я изненада? — Ланфеар беше тук и аз говорих с нея. Тя не се опита да ме убие и аз също не се опитах да я убия. А ти дори не си изненадана.
— Съмнявам се дали би могъл да я убиеш. Все още. — Погледна Каландор и едва забележимо присви очи. — Не и без помощ. А се съмнявам, че тя би се опитала да те убие. Все още. Малко знаем за когото и да било от Отстъпниците, а най-малко от всички за Ланфеар, но знаем, че тя е обичала Луз Терин Теламон. Да се каже, че тя не е опасна за теб, би било твърде лекомислено — дори без да те убие, би могла да ти нанесе предостатъчно щети — но не мисля, че ще се опита да те убие, докато все още смята, че може отново да си възвърне Луз Терин.
Ланфеар го искаше. Щерката на нощта, която майките, едва наполовина вярващи в съществуването й, използваха, за да плашат с нея немирните си деца. Тя определено го плашеше. Всичко това бе почти достатъчно, за да го избие на смях. Винаги се беше чувствал гузен, когато погледнеше друга жена освен Егвийн, а Егвийн не го искаше, но щерката-наследница на Андор искаше да го целува, най-малкото, а една от Отстъпниците твърдеше, че го обича. Почти достатъчно, за да се разсмее. Но не съвсем. Ланфеар, изглежда, ревнуваше от Елейн — бледокоса глезла, така я бе нарекла. Лудост. Пълна лудост.
— Утре. — Той се обърна и тръгна.
— Утре? — повтори Моарейн.
— Утре ще ви кажа какво ще направя. — Част поне щеше да каже. Мисълта за това каква физиономия щеше да направи Моарейн, ако й кажеше всичко, почти го разсмя. Стига и той самият да знаеше всичко. Ланфеар му беше подала почти последното късче от мозайката, без сама да го разбере. Още една стъпка, тази нощ. Ръката, стискаща Каландор, потрепна. С Каландор той можеше да направи всичко. „Все още не съм полудял. Не съм достатъчно луд за това. Утре. И лека нощ на всички нас, дано даде Светлината.“
Утре той щеше да започна да развързва друга мълния. Друга една мълния, която може би щеше да го спаси. Или да го погуби. Все още не беше полудял.
Глава 11
Какво е скрито
Останала по долна риза, Егвийн въздъхна дълбоко и постави каменния пръстен до една разтворена книга на масичката до леглото си. Прошарен с жилки в кафяво, червено и синьо, той бе малко голям, за да се носи на пръст, и някак неправилно оформен, плосък и усукан, така че крайчецът на пръста й можеше да обиколи по ръба, описвайки пълен кръг и обикаляйки долната и горната му страна, докато се върне там, откъдето бе тръгнал. Всъщност имаше само една страна, колкото и невъзможно да изглеждаше това. Не остави пръстена, защото можеше да се провали без него, защото искаше да се провали. Рано или късно трябваше да се опита без пръстена, иначе никога нямаше да направи нещо повече, освен да рита с крака, въобразявайки се, че плува. Защо пък да не е сега? Това беше причината. Нищо друго.
Дебелата, подвързана в кожа книга се казваше „Пътуване до Тарабон“. Бе написана от Евриан Ромавни от Кандор — преди петдесет и три години според датата, посочена от автора на първия ред, но за толкова къс срок едва ли нещо в Танчико се бе променило съществено. Освен това беше първият том с полезни рисунки, който бе намерила. Повечето книги съдържаха само портрети на крале или пищни изображения на битки, изрисувани от хора, които въобще не бяха ги виждали.
Мрак изпълваше двата прозореца, но светилниците излъчваха предостатъчно светлина. Една висока свещ от пчелен восък гореше на позлатен свещник върху нощната масичка. Беше си я запалила сама — тази нощ не бе подходяща да се викат слуги. Повечето слуги се грижеха за ранените или оплакваха загиналите си близки, или сами се грижеха за раните си. Твърде много хора чакаха за Изцеряване, с изключение на онези, които бяха издъхнали, без да го дочакат.
Елейн и Нинив седяха, тръпнещи в очакване на придърпаните до високите извити пилони на балдахина столове и се стараеха да прикрият безпокойството си. Елейн успяваше да си придаде някак тържествено спокойствие, разваляно само от време на време, когато се намръщеше или захапеше неволно долната си устна. Нинив излъчваше бодра самоувереност, както когато се канеше да те натика в болничното легло, но Егвийн добре познаваше присвитите й очи — те й подсказваха, че Нинив се страхува.