Авиенда седеше, кръстосала крака на пода до вратата, кафяво-сивкавите й одежди ярко се открояваха върху синьото на килима. Този път айилката носеше ножа с дългото острие отстрани на колана си, пълен колчан от другата страна и четири къси копия, положени на коленете й. Кръглият й кожен щит лежеше върху извития рогов лък в кожения калъф с ремъци, с които можеше да го прикрепя през рамо. След случилото се миналата нощ Егвийн не можеше да я вини, че ходи с оръжие. На самата нея й се искаше непрекъснато да държи готова за мятане мълния.
„Светлина, но какво направи Ранд? Да го изгори дано, той ме изплаши не по-малко от Чезнещите. Ако не и повече. Не е честно той да може да прави такова нещо, а аз дори да не мога да различа потоците.“
Тя се качи на леглото, сложи книгата на коленете си и заразглежда навъсено една гравюра с картата на Танчико. Всъщност на нея бяха отбелязани твърде малко полезни неща. Дузина укрепления, обкръжаващи залива и пазещи града на неговите три полуостровчета, Верана на изток, Мазета в средата и Калпене, най-близо към морето. Безполезно. Няколко големи квадрата, някакви открити пространства, които трябваше да са паркове, и много паметници на владетели, отдавна превърнали се в прах. Все безполезни. Няколко двореца и неща, които изглеждаха странни. Големият кръг, например, върху Калпене. На картата той представляваше най-обикновен пръстен, но Учителят Ромавни го бе описал като огромно място за сборове, достатъчно да побере хиляди души, за да наблюдават конни надбягвания или фойерверки, организирани от Илюминаторите. Имаше също така един Кралски кръг, на Мазета, по-голям и от Големия кръг, и Кръга на панархесата, на Верана, малко по-малък. Съборната палата на Илюминаторите също беше означена. Всички те бяха безполезни. Текстът определено не съдържаше нищо полезно.
— Ти сигурна ли си, че искаш да опиташ без пръстена? — попита тихо Нинив.
— Сигурна съм — отвърна Егвийн с цялото спокойствие, на което беше способна. Стомахът й се бе сгърчил така лошо, както когато видя първия тролок снощи — стискаше една нещастна жена за косата и преряза гърлото й като на заек. И жената бе изпищяла като заек. Убиването на тролока не беше й помогнало — жената бе мъртва, също като тролока. Само дето Пронизителният й писък не искаше да заглъхне. — Ако не подейства, винаги мога отново да опитам с пръстена. — Тя се пресегна и отбеляза с нокът свещта. — Събудете ме, когато изгори дотук. Светлина, как съжалявам, че нямаме часовник.
Елейн се разсмя, лекичко и от сърце: прозвуча почти ненасилено.
— Часовник в спалня? Майка ми има дузини часовници, но никога не съм държала часовник в спалня.
— Е, баща ми има само един часовник — промърмори Егвийн — единственият в цялото село и сега съжалявам, че не е тук. Мислиш ли, че ще изгори толкова за един час? Не искам да спя повече от това. Трябва да ме събудите веднага щом пламъкът стигне дотук. Веднага!
— Ще те събудим — отвърна й Елейн успокоително. — Обещавам ти.
— Каменният пръстен — каза неочаквано Авиенда. — Щом не го използваш, Егвийн, не би ли могъл някой — някоя от нас — да го използва, за да отиде с теб?
— Не — промърмори Егвийн. „Светлина, как би ми се искало всички да дойдете с мен.“ — Благодаря ти, че го предложи все пак.
— Само ти ли можеш да го използваш, Егвийн? — попита айилката.
— Всяка от нас би могла — отвърна вместо нея Нинив. — Дори и ти, Авиенда. Не е нужно една жена да прелива, достатъчно е само да заспи и пръстенът да докосва кожата й. Един мъж също би могъл, доколкото знам. Но ние не познаваме Тел-айеран-риод така добре, както Егвийн, нито правилата му.
Авиенда кимна.
— Разбирам. Една жена може да направи грешки там, където не знае пътищата, а нейните грешки могат да убият други, също както и нея самата.
— Точно така — каза Нинив. — Светът на сънищата е опасно място. Това поне знаем.
— Но Егвийн ще внимава — добави Елейн. Говореше уж на Авиенда, но думите явно бяха предназначени за ушите на Егвийн. — Тя обеща. Ще се оглежда — внимателно! — и нищо повече.
Егвийн се съсредоточи върху картата. Внимателно. Ако се бе съгласила да позволи на Елейн и Нинив да използват каменния пръстен, сега те можеха да знаят достатъчно, за да дойдат с нея. Въпреки това не съжалението я караше да отбягва погледите им. Не искаше да забележат страха в очите й.
Тел-айеран-риод. Невидимият свят. Светът на сънищата. Не сънищата на обикновените хора, макар понякога и те да докосваха за кратко Тел-айеран-риод, а сънища, които изглеждаха истински като живота. Защото бяха такива. В Невидимия свят това, което се случваше, беше истинско, по един странен начин. Нищо, което се случваше там, не влияеше на онова тук — врата, отворена в Света на сънищата, щеше да си остане затворена в реалния свят; дърво, отсечено там, щеше да си стои в истинския свят тук — но въпреки това една жена можеше да бъде убита там, или усмирена. Думата „странно“ го описваше съвсем смътно. В Невидимия свят целият свят лежеше разтворен, а може би и други светове също така; всяко място беше достижимо. Или най-малкото, неговото отражение в Света на сънищата бе достижимо. Вътъкът на Шарката там можеше да бъде разчетен — минало, настояще и бъдеще — но само от човек, който знае как да го чете. От Съновница. Не беше имало Съновница в Бялата кула след Корианин Недеал, отпреди близо петстотин години.