Гравюрата показваше просторно помещение с висок таван. Едно въже, завързано на високи до кръста пилони, трябваше да пречи на посетителите да се приближават до нещата, изложени на поставки и в откритите бюфети покрай стените. Повечето от предметите на рисунката бяха неразличими, с изключение на един, на отсрещната страна на стаята. Художникът се беше постарал да изобрази масивния скелет, изправен там. Имаше четири яки кости за крака, но иначе не приличаше на нито едно животно от тези, които Егвийн бе виждала. Преди всичко, ръстът му, изглежда, беше около два разтега, почти два пъти колкото нейния. Заобленият череп, разположен ниско над раменете, като на бик, изглеждаше достатъчно голям, за да пролази в него дете, и се виждаха четири очни кухини. Скелетът отличаваше тази стая от всяка друга — не можеше да се сбърка с нищо. От каквото и да беше. Дори Евриан Ромавни да бе знаел, на тези страници не бе споменал нищо за него.
— Впрочем какво е панархеса? — попита тя и затвори книгата. Беше проучвала тази картина десетки пъти. — Всички тези писатели, изглежда, смятат, че човек вече го знае.
— Панархесата на Танчико е равна по власт на краля — започна Елейн. — Тя отговаря за събирането на данъци, мита и налози; а той — за правилното им приложение. Тя контролира Гражданската стража и съдилищата, с изключение на Върховния съд, който е на краля. Армията е негова, разбира се, с изключение на легиона на панархесата. Тя…
— Всъщност не държа толкова да го знам — въздъхна Егвийн. Беше попитала само колкото да каже нещо, да забави още няколко мига това, което предстоеше да направи. Свещта вече гореше и тя губеше ценни минути. Знаеше как да излезе от съня когато поиска, но времето течеше различно в Света на сънищата и беше лесно да му изгубиш дирите. — Веднага, щом стигне до чертата — повтори тя и Елейн и Нинив я увериха в това с тихо мърморене.
Тя се отпусна върху пухените възглавници и се загледа в тавана, изрисуван със синьо небе, облаци и кръжащи лястовици. Но не ги виждаше.
Напоследък повечето й сънища бяха лоши. Ранд присъстваше в тях, разбира се. Ранд, извисяващ се като планина, крачещ през градове, рушащ здания под нозете си, хора пищяха и бягаха като мравки от пътя му. Ранд, окован във вериги, и този път той пищеше. Ранд, издигащ стена, той от едната страна и тя — от другата. Тя, Елейн и други хора, които не можеше да различи. „Трябва да се направи — говореше той и трупаше камъни. — Вече няма да ви позволя да ме спрете.“ Но кошмарите не бяха свързани само с него. Беше сънувала айилци, воюващи помежду си, избиващи се едни-други, дори захвърлили оръжията си и тичащи като полудели. Мат, борещ се със сеанчанка, която го овързваше с невидима каишка. Вълк — сигурна беше обаче, че това е Перин — биещ се с мъж, чието лице непрекъснато се променяше. Галад, увиващ се в бяло, сякаш намятащ собствения си саван, и Гавин, чиито очи бяха пълни с болка и омраза. Това бяха ярките сънища, онези, за които бе сигурна, че значат нещо. Отвратителни бяха и тя не можеше да разбере какво означава дори един от тях. Как изобщо можеше да си въобрази, че ще намери някакви значения или изводи в Тел-айеран-риод? Но друг избор нямаше. Никакъв друг избор освен незнанието, а това тя не можеше да приеме.
Въпреки безпокойството й заспиването не беше трудно — беше достатъчно изтощена. Трябваше само да затвори очи и да задиша дълбоко и равномерно. Събра мислите си и ги насочи към залата в Двореца на панархесата и огромния скелет. Дълбоки, равномерни вдишвания. Спомни си допира на каменния пръстен, действието му, пристъпването в Тел-айеран-риод. Дълбоки… равномерни… вдишвания.
Егвийн ахна и отстъпи крачка назад, с ръка на гърлото. От толкова близо скелетът изглеждаше дори по-голям, отколкото си го представяше. Костите му се белееха, гладки и сухи. Тя стоеше точно пред него, зад въжето. Бяло въже, дебело колкото китката й и очевидно изплетено от копринени нишки. Не се съмняваше, че се намира в Тел-айеран-риод. Подробностите изглеждаха по-ясно очертани дори от реалността, дори за неща, едва зърнати с крайчеца на окото. Това, че можеше дори да забележи разликата между този и обикновените сънища, й подсказваше, че е в него. Освен това всичко наоколо изглеждаше… правилно.