Тя се разтвори за сайдар. Едно убождане на пръста в Света на сънищата щеше да остане при събуждането; нямаше да последва събуждане при един удар със Силата, дори с меч или тояга. Не смяташе да остава уязвима дори за миг.
Наместо само с долна риза, сега беше облечена в нещо като айилските дрехи на Авиенда, но в червен копринен брокат; дори меките й чизми с ширити до коляното бяха от плътна червена кожа, подходяща за ръкавици, със златни кантове и гайтани. Дрехите в Тел-айеран-риод бяха такива, каквито ти се иска да бъдат. Очевидно част от ума й желаеше тя да е готова за бързо придвижване, докато на друга част й се искаше да е облечена като за бал. Нямаше как да стане. Червеното преля в оттенъци на сиво и кафяво; палтото, гащите и ботушите се превърнаха в точно копие на дрехите на една Дева. Всъщност не по-хубави, не достатъчно хубави за град. Внезапно тя се оказа в рокля, каквато винаги носеше Файле — тъмна, с тесни разцепени поли, дълги ръкави и висок, стегнат корсаж. „Колко глупаво, че се тревожа точно за това. Никой няма да ме види, освен в сънищата си, а много малко обикновени сънища водят дотук. И гола да бях, щеше да е все едно.“
За миг се оказа гола. Лицето й се изчерви от притеснение. Нямаше кой да я види тук, така съблечена като за баня, преди да върне припряно черната рокля върху себе си, но трябваше да съобрази как влияят страничните мисли на нещата тук, особено когато си прегърнала и Силата. Елейн и Нинив си мислеха, че знае много. Беше научила едва няколко от правилата на Невидимия свят и знаеше, че има още стотици, хиляди сигурно, за които беше абсолютна невежа. Трябваше някак си да ги научи, ако искаше да стане първата съновница на Кулата след Корианин.
Заразглежда отблизо огромния череп. Беше селско дете и знаеше как изглеждат костите на едно животно. В края на краищата не можеше да има четири очни дупки. Двете сигурно бяха за нещо като бивни, от двете страни на мястото на ноздрите. Нещо като огромен глиган може би, макар изобщо да не приличаше на свински череп, каквито беше виждала неведнъж. Лъхаше обаче на древност. Всичко тук сигурно беше много, много старо.
Тук, със Силата в себе си, тя беше в състояние да долавя такива неща. Съпътстваха я, разбира се, обичайните усещания, само че многократно усилени. Можеше да различи малките пукнатини по позлатените гипсови издутини, покриващи тавана на петдесет стъпки над нея, както и гладката полировка на белия каменен под. Съвсем тънки пукнатини, невидими с просто око, прошарваха и каменната настилка.
Залата беше огромна, може би двеста крачки дълга и наполовината широка, с редици от тънки бели колони, и въжето преминаваше навсякъде освен там, където имаше входове с двойни арки. Други въжета обкръжаваха лакирани дървени поставки и бюфети, съдържащи други експонати. Фино изваяни резби пронизваха стените чак до тавана, пропускайки светлина. Очевидно в съня си бе попаднала в Танчико посред бял ден.
„Велико изложение на творби от Векове отдавна минали, от Приказния век и Векове преди, открити за всички, дори за простия народ, три дни месечно и по празници“, беше писал Евриан Ромавни. Бе описал с бляскави слова безценните експонати от куендияр, шест на брой, в стъклен сандък, положен в центъра на залата, неотменно пазени от шестима от личната гвардия на панархесата, когато биваха допускани посетители, и беше отделил цели две страници за костите на приказни животни, „невиждани никога от човешко око“. Егвийн можеше да види някои от тях. От едната страна на помещението имаше скелет на нещо, което малко й заприлича на мечка, ако можеше да съществува мечка с два предни зъба, големи колкото ръката й до лакътя, а от другата страна бяха изложени костите на някакъв тънък четириног звяр с толкова дълъг врат, че черепът му почти опираше в тавана. Имаше и други, разположени покрай стените на залата, едно от друго по-фантастични. Всички бяха достатъчно древни, за да изглежда Тийрският камък пред тях като току-що построен. Тя се мушна под въжената преграда и бавно закрачи през залата.
Похабена от времето каменна статуетка на жена, която сякаш беше без дрехи, но увита в коса, падаща до глезените, външно не се отличаваше особено от другите предмети, делящи място с нея в стъкления сандък, всеки от които не по-висок от една човешка длан. Но сякаш излъчваше някаква ясно доловима топлина. Беше ангреал, Егвийн бе сигурна в това; зачуди се как Кулата не е успяла да го вземе от панархесата. Фино свързани метална яка и две гривни от сивкавочерен метал, поставени отделно, я накараха да потръпне; усети тъмнина и болка, свързани с тях — стара, стара болка, и остра. Някаква сребриста вещ в друг бюфет, като тривърха звезда в кръг, беше направена от непознато за нея вещество; изглеждаше по-меко от метал, надраскано и издълбано, но при това по-древно и от древните кости. От десет крачки разстояние усети излъчваната от него горделива суетност.