Един от предметите й се стори познат, макар и да не можеше да разбере защо. Натикана в ъгъла на един от бюфетите, сякаш онзи, който я бе поставил там, не е бил сигурен дали си струва да бъде излагана на показ, лежеше горната половина на счупена фигура, издялана от блестящ бял камък — фигура на жена, държаща в едната си вдигната ръка кристална сфера, с лице, изпълнено със спокойствие, достойнство и властна мъдрост. Цяла сигурно би била висока една стъпка. Но защо й се струваше така позната? Жената сякаш зовеше Егвийн да се приближи и да я вдигне.
Едва след като пръстите й се затвориха върху счупената статуетка, Егвийн осъзна, че се е прехвърлила през въжето. „Глупаво, дори не знам какво е това“ — помисли си тя. Но вече беше много късно.
Щом ръката й обгърна фигурата, Силата забушува в нея, преля в полусчупената фигура, после обратно към нея, към фигурата и пак обратно, навътре-навън. Кристалната сфера замига на смъртно-бели пресекулки и с всяко примигване в мозъка й се набиваха игли. С болезнен стон Егвийн отпусна шепата си и стисна с две ръце главата си.
Щом фигурата се удари в пода, игличките изчезнаха, оставяйки след себе си само блед спомен за болката и слабостта, размекнала коленете й. Тя стисна очи, за да не гледа как залата се люлее и се надига. Фигурата трябваше да е тер-ангреал, но защо я беше поразила така, когато само я докосна? Може би защото беше счупена. Може би счупена не можеше да направи онова, за което бе предназначена. Не искаше дори да си помисли за какво ли е направена — изпробването на един тер-ангреал беше опасно занимание. Най-малкото, сега изглеждаше счупена и вече безопасна. Поне тук. „Но защо сякаш ме зове към себе си?“
Гаденето отшумя и тя отвори очи. Фигурата си стоеше на лавицата, толкова цяла, както когато я видя за първи път. Странни неща ставаха в Тел-айеран-риод, но това сега беше по-странно, отколкото й се искаше да види. А и не за това беше дошла тук. Първо трябваше да намери някакъв изход извън Двореца на панархесата. Тя прескочи въжето и се забърза да излезе от залата.
В двореца нямаше никакъв признак на живот. Поне на човешки живот. Пъстри риби плуваха в големи шадравани, които шуртяха весело сред дворове, обкръжени от алеи с нежни колонади и тераси, обрамчени с каменни арки като сложна дантелена плетеница. По водата се носеха пищни листа на лилии с бели цветове, големи колкото плата за празничен обяд. Място като това съществуваше и в реалния свят. С изключение на хората. По коридорите стояха златни светилници с необгорели фитили, но тя долавяше миризмата на уханното масло в тях. Нозете й не вдигаха и прашинка от ярките пътеки по пода, които тук със сигурност не бяха изтупвали.
И все пак мерна друго лице — видя мъж в позлатена, изкусно изработена ризница и висок златен шлем.
— Аелдра? — подвикна й той с усмивка. — Аелдра, ела, погледни ме. Назначиха ме за лорд-капитан на легиона на панархесата. Аелдра? — Той закрачи в друга посока и изведнъж се скри от погледа й, продължавайки да вика Аелдра. Не беше Сънебродник. Нито дори човек, прибягнал до помощта на тер-ангреал като нейния пръстен или като железния диск на Амико. Просто човек, чийто сън е докоснал място, за чието съществуване не е подозирал, както и за опасностите, които дебнеха тук. Хората, които неочаквано умираха в съня си, често насън се бяха озовавали в Тел-айеран-риод и всъщност загиваха там. Но той, изглежда, бе излязъл оттук здрав и читав и се беше върнал в обикновения сън.
Свещта до леглото й, там, в Тийр, гореше. Времето й в Тел-айеран-риод свършваше.
Тя ускори крачка и се озова до високи резбовани врати, водещи към широки бели стъпала и огромен празен площад. Танчико се простираше във всички посоки, по стръмни хълмове. Бели сгради след други бели сгради, блестящи под слънцето, стотици тънки кули и не по-малко куполи, някои от които — позлатени. Кръгът на панархесата, висока кръгла стена от бял камък, се възправяше пред очите й на по-малко от половин миля разстояние и по-ниско от двореца. Дворецът на панархесата се намираше на билото на най-високия хълм. Тя беше достатъчно високо, за да може да види водния блясък на запад, заливите, които я отделяха от другите хълмисти пръсти, върху които се простираше останалата част на града. Танчико беше по-голям от Тийр, може би по-голям и от Кемлин.
Толкова много за претърсване, а тя дори не знаеше какво да търси. Нещо, което обозначава присъствието на Черната Аджа, или нещо, което означава някаква опасност за Ранд, ако изобщо такива неща съществуваха тук. Ако беше истинска Съновница, обучена да използва дарбата си, сигурно щеше да знае какво да търси и как да тълкува видяното. Но не беше останал никой, който да я научи. Предполагаше се, че айилските Мъдри могат да тълкуват сънищата. Авиенда обаче проявяваше такава неохота да говори за Мъдрите, че Егвийн не си направи труда да разпита някоя друга айилка. Сигурно някоя Мъдра щеше да може да я научи. Стига да намереше такава.