— Трябва да работя.
— И аз също…
Той се изкачи по стълбите до седмия етаж и потропа на вратата.
— Почакайте малко — донесе се отвътре глас. Но минаха цели три минути преди да се завърти ключа. — Извинявай, че се забавих — каза Джаспър. — Въвеждах в машината основни данни и нямаше как да се откъсна.
Харт кимна. Обяснението на Джаспър леко се приемаше. Да прекъснеш по средата набирането на основните данни, за подготвянето на които са изразходвани много часове, бе почти немислимо.
Стаята на Джаспър бе малка и разхвърляна. До стената, горд и блестящ, се перчеше съчинителят, макар да не беше толкова прекрасен, като онзи, на който Харт се беше любувал сутринта в центъра на града. На масата, полузатрупана от разхвърляни листа, стоеше пишеща машина. Дългата лавица бе провиснала от тежестта на изпокъсани справочници. По пода бяха нахвърляни купища книги с ярки корици. На неоправеното легло спеше котка. На бюфета се кипреше бутилка вино с парче хляб до нея. Мивката бе натрупана с мръсни чинии.
— Казаха ми, че се каниш да излезеш в отпуск, Джаспър — започна Харт.
Джаспър отвърна предпазливо:
— Да, помислих си, че може…
— Слушай, Джаспър, ще ми направиш ли една услуга?
— Всичко, което пожелаеш.
— Ами, докато те няма, да ползвам съчинителя ти.
— Хм, виж какво… Не знам, Кеймп
— Моят излезе от строя, а нямам пари да го поправя. А изведнъж получих поръчка. Ако ми позволиш да поработя на твоя, за седмица-две бих изкарал достатъчно да ремонтирам моя.
— Хм, виж какво — повтори Джаспър, — готов съм на всичко за теб. Можеш да поискаш каквото си пожелаеш. Но съчинителя не давам. Извинявай. Напълно съм го преработил. В машината няма нито една схема, която да е останала в първоначалния си вид. Сега никой, освен мен, разбира се, няма да се справи с него. Ако все пак се опита, то или ще я изгори, или сам себе си ще погребе, или… не знам още какво…
— Но нима не можеш да ме инструктираш?! — възкликна умолително Харт.
— Много е сложно — отвърна Джаспър. — Колко години съм си играл с нея.
Харт се изхитри и изтръгна от дъното на душата си една усмивчица.
— Извинявай, аз си мислех…
Джаспър го хвана за рамото.
— За нещо друго — с удоволствие.
— Благодаря ти — измърмори и се обърна Харт.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Не, благодаря ти — отвърна Харт и си тръгна.
Изкачи се два етажа нагоре и влезе в собствения си дом. Никога не заключваше входната врата. Но и най-непретенциозният крадец не би намерил вътре нещо интересно за себе си. „Нима — помисли си Харт — в квартирата на Джаспър има нещо интересно за другите?“
Той седна пред съчинителя си. Машината бе стара, износена, дразнеше го и направо я ненавиждаше. Вече не струваше нито грош, а му се налагаше да работи с нея. Защото нямаше пари за друга. Можеше да й се подчинява, можеше да спори, можеше да я рита, да я ругае с най-мръсни думи, а можеше да прекарва с нея цели нощи. Грухтейки и куткудякайки от признателност тя щеше да снася необятни купища посредствени изречения, които никой никога нямаше да купи.
Надигна се от стола и отиде до прозореца. Долу блестеше реката. На пристана разтоварваха книжни роли, с които щяха да хранят ненаситните печатарски машини. От космодрума, скрит зад града, се издигаше оставяйки след себе си синкавото сияние на йонните си двигатели космически кораб. Харт гледа с тъга след него докато напълно изчезна.
Там имаше и други кораби, които чакаха само сигнал — натискане на копче, обръщане на превключвател, запис на команда, за да се откъснат от мястото си и да си тръгнат за вкъщи. Отначало в празния черен космос, после в тайнственото нищо извън времето и пространството, където можеше да се хвърли предизвикателство на теоретическата граница — скоростта на светлината. Тези кораби идваха на Земята с една-единствена цел — да купят една-единствена стока.
Не без труд се отърва от очарованието на космоса и огледа разтлалия се до хоризонта град — навсякъде наблъскани, еднообразни правоъгълници на квартали като неговия, само на север сияеха с приказна лекота и тежко величие кулите на знаменитите и мъдрите.
„В какъв фантастичен свят живея — помисли Харт. — Не такъв са си го представяли Уелс или Стейпълдън. Въобразявали са далечни полети и галактически империи, гордост и слава на човечеството, но когато вратите на космическото пространство се отвориха, Земята не получи нито едното, нито другото. Вместо грохота на ракетни двигатели — грохота на печатарски станове. Вместо възвишени и велики цели — тих нашепващ и настойчив глас на съчинителя, който четеше поредния опус. Вместо безкрая на нови планети — тавански стаички и омаломощаващ страх, че машината ще те подведе, че началните данни не са верни, че прекалено често си използвал филмите…“