Харт се напрегна, извърна се ловко и изскочи изпод масата. Кафианците тръгнаха към него — не се нахвърлиха, не го обсипаха със заплахи, а отмерено вървяха и го наобикаляха.
Той започна внимателно да отстъпва, крачка след крачка, а те продължаваха неумолимото настъпление.
Тогава Харт скочи право напред, като се целеше в средата на веригата. Издаде силен боен вик, наведе глава и удари Зелената риза право в корема. Онзи се заклати и залитна настрани. Той сметна, че си е пробил път.
Но някаква космата яка ръка го докопа и захвърли на земята. Някой го ритна. Друг го настъпи по пръстите. Накрая трети го изправи на крака и без труд го изхвърли през отворената врата на улицата.
Падна на гръб и се затъркаля по паважа, докато не се удари в бордюра на отсрещния тротоар.
Кафианците се бяха струпали на вратата и се късаха от смях. Тупаха се по гърбините и се прививаха до земята. Издевателстваха над него. Не разбираше и половината от жестовете им, но и това, което разбираше го смразяваше от страх.
Стана внимателно и се опипа. Яко го бяха набили, цицини имаше колкото щеш, дрехите му бяха изпокъсани, но за щастие нищо счупено. Куцайки се опита да направи крачка, после друга, накрая побягна и за собствено учудване установи, че може да бяга.
Зад гърба му кафианците още се смееха. Но кой може да каже, кога станалото ще престане да им се струва смешно и те ще го подгонят, жадни за кръв.
Бягайки така, той свърна в една пресечка, която го изведе на непознато място с причудлива форма. Пресече го и без да си поема дъх се втурна в някакъв проход. Едва когато се увери, че никой не го преследва, седна на едно стъпало и задиша тежко.
Положението му беше тежко, нямаше никакво съмнение, по-лошо не можеше да бъде. Не само не намери героя си, но загуби и камерата си, унизиха го и едва спаси живота си.
И беше напълно безсилен нещо да промени!
„Всъщност — каза си той — дори ми провървя. От юридическа гледна точка нямам никакво оправдание. Сам съм си виновен. Да се снима герой, без неговото разрешение е грубо погазване на закона.“
Но погледнато от друга страна — какъв престъпник е той? Нима съзнателно се е канил да престъпи закона? Бяха го принудили. Всеки, когото би успял да уговори да му позира в качеството на герой, щеше да иска пари за труда си. А той нямаше никакви.
Както преди се нуждаеше, отчаяно се нуждаеше от герой! Или ще го намери, или ще претърпи пълен крах.
Слънцето вече залязваше и градът потъваше в полумрак.
„Ето, че изтече и този ден — прониза го мисъл. — Изтече напразно, няма кого другиго да виня, освен сам себе си.“
Някакъв полицай мина край него, спря се и погледна в пресечката.
— Хей, ти — подвикна той, — какво си се разседял?
— Почивам си.
— Добре. Седнал си, починал си. Хайде, дим да те няма!
Трябваше да стане и да тръгне.
Почти бе стигнал до своя дом, когато изведнъж чу плачене, странно плачене, не напълно човешко — и дори не плачене, а просто израз на тъга и самота. Намали крачка и се огледа. Плаченето спря за малко, но после започна отново. Беше си тихо плачене, безнадеждно и безадресно, плачене заради самото плачене.
Той постоя така известно време нерешително и отново си тръгна. Но не измина и три крачки. Върна се. Погледна в задънената уличка между стените на жилищната сграда и работилничката за подвързване. В краката му се замота нещо.
Клекна и се загледа в това, което се заливаше в плач. И видя нещо като купчинка — по-точно не можеше да го опише, — малка, безформена, мека купчинка, която издаваше жални стонове.
Харт подхвана купчинката, вдигна я и удивено установи, че тя не тежи почти нищо. Докато я държеше здраво с едната си ръка, с другата затърси по джобовете запалката. Намери я, щракна — пламъчето едва светеше, но въпреки това успя да види достатъчно и веднага усети рязко повдигане. Държеше някакво старо одеяло с подобие на лице — лицето бе почнало да става хуманоидно, но после изглежда се бе отказало. Това създание изглеждаше удивително — смес от одеало и лице.
Той побърза да прибере запалката си и се сви в мрака, усещайки как при всяко вдишване въздухът засяда в гърлото му. Създанието не беше просто извънземно. То беше немислимо дори по извънземните разбирания. Но по какъв начин се беше появило толкова далеч от космодрума? Извънземните рядко ходят сами по града. Те просто нямат достатъчно време. Корабите идват, зареждат се с четиво и веднага излитат. А екипажите гледат да не се отдалечават от ракетните писти — най-много да се напият в заведенията по реката.
Харт се изправи на крака, притисна като детенце съществото към гърдите си, ако то беше наистина дете, щеше да е по-тежко, и усещайки с тялото си топлината, която то излъчваше напълно като дете, в сърщето му се появи непривичното чувство на другарство. Миг-два мъжът стоя неподвижен и се опитваше ровейки мъчително в главата си да измъкне нещо убягващо му. Някога сякаш беше чувал или чел за подобен извънземен вид. Но това си беше пълна глупост — извънземните, дори и най-фантастичните, не се явяват в образа на одеяло с подобие на лице.