Къщата изглеждаше празна и кънтеше кухо, макар членовете на кръга да обикаляха из нея. Каси усещаше празнина и в душата си. Не беше мислила, че баба й толкова ще й липсва — една прегърбена възрастна дама със суха сива коса и бенка на бузата. Старите й очи обаче бяха видели много и възлестите й ръце бяха ловки и нежни. Баба й знаеше безброй неща и винаги успяваше да успокои Каси.
— Иска ми се да имах поне нейна снимка — каза тъжно Каси, но вещиците не обичаха да се снимат и не й беше останало дори това.
— Беше много яка вещица — рече Дебора, сложи голяма пазарска чанта през рамо и вдигна кашон, пълен с книги и дискове. — Трябва ли ти нещо друго?
Каси огледа стаята. Да, всичко, искаше й се да отвърне. Леглото с балдахина в цвят пепел от рози, тапицираните столове на цветя и солидния махагонов скрин с цвета на очите на Ник.
— Това е стил „бомб“, скринът — обясни тя на Дебора. — Правен е тук, в Масачузетс. Единственото място в колониите, където съществува този стил.
— Да, знам. — Дебора не беше впечатлена. — Къщата ми е пълна с такива неща. Тежи един тон и не можеш да го вземеш. Искаш ли си стереото?
— Не, ще използвам уредбата на Диана — отвърна тъжно Каси. Имаше чувството, че обръща гръб на целия си живот. Ще съм малко по-надолу по улицата, напомни си тя, докато Дебора излизаше.
— Каси, ако искаш, можеш да дойдеш и да видиш майка си следобед. Леля Констанс няма нищо против — появи се на прага Мелани. — Ела по някое време преди вечеря.
Каси кимна и сърцето й се сви. Майка й. Разбира се, майка й щеше да се оправи, леля Констанс с готовност беше поела грижите за нея и беше много по-добре тя да е в дома на Мелани, отколкото… някъде другаде. „Да си го кажем направо — в лудница“, помисли си ядосано Каси. Ако лекарите я видят в това състояние, ще я пратят в психиатрия или болница. Тя обаче няма място там и ще се оправи. Трябва само малко да си почине, това е.
— Благодаря, Мелани — отвърна Каси. — Ще дойда, когато се пренеса. Много съм благодарна на леля ти, че се грижи за нея.
— Леля Констанс не го прави от добри чувства, а защото смята, че е нейно задължение — отвърна Мелани и се обърна да си ходи. — Леля Констанс вярва, че всеки трябва да прави каквото трябва.
„Аз също“, помисли си Каси и спря да вземе куп дрехи от леглото. „Аз също.“
— Сетих се за нещо… Сега идвам — рече тя.
Беше се сетила за хематита. Отвори с една ръка кутията за бижута на нощното си шкафче и… замръзна. Разрови съдържанието й с пръсти, но нищо не се промени.
Парчето хематит беше изчезнало.
Паника стегна гърлото на Каси. Знаеше, че трябва да се отърве от камъка, но едва когато изчезна, осъзна колко се е страхувала от него.
Този път, обеща си тя, няма да го пазиш в тайна, да се тревожиш и измъчваш сама. Този път ще кажеш на Диана, както беше редно да направиш преди.
Слезе долу. Диана и Лоръл бяха в градината и събираха билки, които можеха да потрябват на Лоръл. Каси изправи рамене.
— Диана — започна тя, — трябва да ти кажа нещо.
Зелените очи на Диана се разшириха, когато Каси им разказа как е намерила хематита. Никой не знаеше за това, освен Дебора… и Фей.
— А сега го няма — завърши Каси. — Според мен едва ли е на хубаво.
— Да — съгласи се Диана. — Със сигурност. Каси, не разбираш ли? Когато хематитът е бил у теб, той ти е влияел. Карал те е да правиш разни неща… Носеше ли го на танците на Хелоуин, когато си се опитала да накараш Адам да те целуне?
— Аз… да. — Каси усети как се изчервява. — Но, Диана… Иска ми се да мога да кажа, че хематитът ме е накарал, но няма да е вярно. Беше мое решение. Исках го.
— Може би, но на бас, че и преди ти се е искало, но не си го правила. Хематитът може да не те кара да правиш разни неща против волята си, но сигурно би те подтикнал да постъпиш по начин, който не ти е присъщ.
— Като ониксът. Кара те да се отдадеш на сенчестата си същност — прошепна Каси.
— Да — потвърди Диана.
— Сигурно някой от нас го е взел. Някой от кръга — продължи Каси. — Тази сутрин го сложих в кутията, а друг не е влизал в къщата. Кой обаче може да е?
Диана поклати глава. Лоръл се намръщи.
— Аз си обичам растенията — рече тя. — Те са безопасни, стига да ги уважаваш и да знаеш какво правиш. Не ти влияят.