— Диана! — сграбчи ръката й Каси.
— Спокойно. Ти си добре. Добре си.
Каси издиша, отпусна се и срещна погледа на Диана.
— Джак Брансуик е Черния Джон — рече безизразно тя.
— Зная — отвърна мрачно Диана. — След като припадна, всички видяхме пръстена. Според мен не очакваше да го познаем толкова бързо.
— Какво се случи? Той какво направи? — Каси вече си представяше хаос на гробището.
— Нищо особено. Остави ни да те занесем до колата. Адам и Дебора тръгнаха след него, без да ги забележи. Искаха да го проследят. Никой друг… никой от възрастните… не разбра, че нещо не е наред. Помислиха, че просто си изтощена. Господин Хъмфрис каза да си починеш няколко дни и да не ходиш на училище.
— Май всички трябва да си починем — прошепна Каси. Главата й се въртеше. Черния Джон управляваше училището. Какво, за бога, беше намислил? — Каза, че Адам тръгнал след него? — попита тя. Диана кимна. Обзе я притеснение и… раздразнение. Искаше Адам да е тук, за да говори с него. Имаше нужда от присъствието му…
— Хей, всичко наред ли е? — Крис и Дъг стояха на вратата, сякаш се намираха пред будоар и не смееха да влязат.
— Тя е добре — успокои ги Диана.
— Така ли е, Каси? — попита Крис и се осмели да направи няколко крачки. Каси кимна леко и изведнъж се сети какво беше казала Сали в банята. „Момчетата направо умират да се грижат за такива.“ Няма начин да е истина… Нали? Сали беше изопачила всичко, тя грешеше.
— Вие двамата елате в кухнята, има сладкиш — обърна се Диана към братята. — Всички в квартала носят храна и ни трябва помощ да я изядем. — На Каси й се стори странно, че Диана не остана при нея. После обаче забеляза, че Крис и Дъг не са сами.
В коридора пред дневната стоеше Ник. Когато Диана избута братята Хендерсън навън, той влезе бавно.
— Хм… Здрасти, Ник — обърна се към него Каси.
Той й отправи странна лека усмивка и седна на облегалката на канапето. Днес не беше с обичайното си каменно изражение. В затъмнената стая на Каси й се стори, че изглежда малко уморен и тъжен, но може и да си въобразяваше.
— Как си? — попита той. — Успя да ни уплашиш.
Ник — уплашен? Каси не можеше да повярва.
— Вече съм добре — отвърна тя и се опита да смени темата. Също както с Порша обаче, умът й отказваше да работи, точно когато най-много имаше нужда от него.
Тишината се проточи. Ник гледаше орнаментите и цветята на тапицерията на канапето.
— Каси — започна накрая той, — исках да говоря с теб.
— Наистина ли? — попита Каси тихо. Почувства се странно, стана й топло, смути се и силите я напуснаха. Страхуваше се от онова, което щеше да й каже Ник, но… и искаше да го чуе.
— Знам, че моментът не е особено подходящ — рече с ирония той и премести поглед върху тапетите. — Както вървят нещата обаче, може всички да сме мъртви преди подходящият момент да настъпи. — Каси отвори уста, но не издаде нито звук. Ник продължи да говори — упорито и непреклонно. Гласът му беше тих, но се чуваше всяка дума. — Знам, че с Конант сте силно привързани един към друг — подхвана той — и знам, че постоянно мислиш за него. Осъзнавам, че не съм най-подходящият заместител, но… Както казах, предвид ситуацията, би било глупаво да се чака. — Изведнъж той обърна поглед към нея и Каси забеляза в махагоновите му очи нещо, което преди не беше виждала. — Та, Каси, какво мислиш? — попита Ник. — За теб и мен?
5
Каси отвори уста да отговори, но Ник продължи. — Знаеш ли, когато те видях за пръв път, помислих, че си съвсем обикновена — каза той. — После започнах да забелязвам разни неща… Косата ти, устните ти. Как продължаваше да се бориш, дори когато се страхуваше. Онази нощ, когато Лавджой беше убит, ти беше уплашена до смърт. Но именно ти предложи да проследим тъмната енергия. На старото гробище беше рамо до рамо с Дебора. — Ник спря и се усмихна печално. — И с нас, момчетата — завърши той.
Каси усети как устните й се разтегнаха в усмивка, но бързо потисна този импулс.
— Ник, аз…
— Не казвай нищо. Искам да знаеш колко много съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, когато ме покани на танците. — Челюстта му се стегна и той впи поглед в едно конкретно цветче от тапицерията на канапето. — Не знам защо го направих… Може би имам кофти характер. Цял живот съм бил такъв и вече дори не се замислям. — Пое си дълбоко въздух, после продължи: — Виж, винаги ми е било неприятно да живея с родителите на Деб. Имах чувството, че им дължа нещо. Затова винаги бях в лошо настроение. Смятах, че майка ми и баща ми са оплескали нещата — бяха си позволили да загинат в онзи ураган и бяха зарязали детето си да го издържат чужди хора. Мразех ги… Мразех и леля си, и чичо си.