— Трябва да ги оставим да горят цяла нощ — обади се Мелани и кимна към свещите.
— Ами ако някой ги прегази? — попита прагматично Сюзан.
— Ако нас ни няма и не видим, няма значение — успокои я Диана. — Чакайте, исках да направя още нещо. Не е част от ритуала в Нощта на Хеката, но е друг гръцки обред. Нарича се Аретофориа. Означава „празник на доверието“. — Тя отново пъхна ръка в торбата. — Провеждали са го гръцките жрици на Атина. Един от по-старите членове на сборището, например аз, дава кутия на най-младия член, тоест на теб, Каси. Ти трябва да заровиш кутията, без да гледаш какво има вътре. По принцип би трябвало да предприемеш опасно пътуване през нощта, но Ник е прав и те съветвам да не се отдалечаваш. Занеси я някъде край пътя и я закопай.
— Това ли е всичко? — Каси погледна кутията, която й беше дала Диана. Беше изработена от светло дърво, а на капака й бяха гравирани малки изящни фигури — пчели, мечки и риба. Вътре имаше нещо. — Трябва само да я заровя?
— Да — потвърди Диана и подаде последното нещо от бялата торба — една малка лопата. — Много е важно да не поглеждаш какво има вътре. Затова се нарича Празник на доверието. Чества се доверието, отговорността и приятелството. Някой ден ще дойдем и ще изровим кутията.
— Добре. — С кутията и лопата в ръка, Каси излезе от кръга и се отдалечи от момичетата. Зад гърба й останаха танцуващите пламъци на свещите.
Не й се искаше да заравя кутията близо до пътя. Там почвата беше сбита и засипана с чакъл. Трудно щеше да изкопае дупка, а и нямаше да е достатъчно дълбока. Освен това, ако не се отдалечеше достатъчно, някой можеше да намери мястото и да я извади, преди да е настъпил подходящия момент.
Каси продължи да върви на изток. Чуваше шепота на морето и усети слабия солен бриз. Изкачи няколко големи скали и плажът се простря пред нея безлюден и тайнствен. Бели пенести вълни тихо се плискаха в брега.
Жълта луна, почти наполовина пълна, изгряваше над океана. „Жалееща луна“, спомни си Каси. Беше с цвета на очите на Фей. Всъщност луната приличаше на злокобно древно око. Каси изпита неприятното чувство, че някой я наблюдава, когато заби лопатата в студения сух пясък и започна да копае.
Направи достатъчно дълбока дупка. Изровеният пясък се беше вкоравил и Каси се притесни дали влагата няма да повреди кутията на Диана. Когато я постави в дупката, медната ключалка проблесна на лунната светлина. Беше отключена. Каси се изкуши да надникне вътре.
„Не ставай глупава“, каза си тя. „След всичко, което преживяхте с Диана, нима не можеш да заровиш някаква си кутия, без да погледнеш какво има вътре…“
„Никой няма да разбере“, оправда се някакъв глас в главата й.
„Аз ще знам“, отвърна Каси на гласа. Готово. Тя засипа решително кутията с пясък, като си помагаше с лопатата, за да стане по-бързо.
Докато го правеше, забеляза черен силует.
„Това е просто сянка“, помисли си Каси. Луната беше вече достатъчно високо и скалата до брега хвърляше дълга сянка. Каси я наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато заглаждаше пясъка над заровената кутия. Така, вече не личеше, че нещо е закопано там. Сянката се издължи към нея, но може би просто луната се беше издигнала по-високо в небето…
„Нищо подобно“, сепна се Каси. Спря да изтупва ръцете си от пясъка и впери поглед в нея.
Сенките трябваше да стават по-къси с издигането на луната. Също както на дневна светлина. Тъмното петно обаче определено беше по-близо до нея.
Изведнъж шепотът на океана се засили.
„Трябваше да послушам Диана. Не трябваше да се отдалечавам“, каза си Каси. Тя погледна бавно и небрежно през рамо. Скалите, по които се беше изкачила, изглеждаха далеч и кръгът от свещи не се виждаше оттук. Не се чуваше нищо, освен шума на вълните. Каси се почувства уязвима и сама.
„Не показвай, че се страхуваш. Изправи се и си тръгни“, нареди си тя. Сърцето й блъскаше в ребрата. Когато се изправи, сянката се премести.
Боже господи! Нямаше как да се престори, че това е нормално. Сянката вече дори се беше откъснала от скалата. Беше като тъмно петно на пясъка, плъзгаше се като течност и се движеше към нея. Беше жива.
„Бягай, бягай!“, изкрещя съзнанието й. Краката й обаче не се подчиниха. Бяха сковани, парализирани. Не можеше да се помръдне.
Касссси! Тя рязко завъртя глава, търсейки онзи, който беше произнесъл името й. Наоколо обаче нямаше никого. Виждаха се само вълните.