Следващите думи на Фей обаче опровергаха тази идея.
— Всъщност и вие може да обядвате в задната стаичка — каза тя. — Можете да станете дежурни. Той това иска…
— Иска да ни покори — прекъсна я Дебора язвително.
— Иска да се присъедини към клуба. Той е един от нас.
— Не, не е, Фей — сряза я Каси, сещайки се за сянката до скалата. — Нямаме нищо общо.
Фей й отправи странен поглед, но каза само:
— През последния час в стая С 207 има среща на дежурните по коридорите. Помислете си. Колкото по-скоро се присъедините към него, толкова по-лесно ще бъде. — Тя тикна уокмена на Дъг обратно в ръцете му и отмина.
Обядът не беше особено приятен. В двора пред училището беше студено и никой, освен Сюзан, нямаше голям апетит. Шон дойде късно, след като вече всички се бяха успокоили. Отново обсъждаха как да победят Черния Джон и пак стигнаха до извода, че им трябва сила. Сила, за да го разгромят. Трябваха им инструментите на посветените.
Всеки предлагаше да търсят на различно място. Адам каза — на плажа, най-вече около Залива на дявола, където господин Фогъл, бившият директор, беше убит от скалното свлачище. Според Дебора трябваше да търсят при старото гробище. „То съществува от седемнайсети век — беше обяснила тя. — Сигурно първото сборище ги е скрило там.“ Мелани и Диана обсъждаха дали могат да направят махало с кристал, който да проследи „бялата енергия“ на инструментите.
Каси седеше тихомълком до Ник, без да участва в разговора. Изпитваше глупаво и отчаяно желание да забрави всичко и да зарови глава в рамото му. Не познаваше Ню Салем добре като другите. Откъде да знае къде може да са? А и имаше предчувствие, че предстояха страховити, ужасни неща.
„Ще загубим“, помисли си тя, заслушана в разтревожените гласове на приятелите си. „Ние сме само деца, а той с векове е трупал опит. Ще загубим.“
Усещането за нещо лошо се засили с напредването на деня. Докато отиваше към последния си час, тя срещна Ник в коридора.
— Изглеждаш ужасно — каза той.
— Благодаря — опита се да се усмихне тя.
— Не, наистина си бледа. Добре ли си? Искаш ли да си отидеш вкъщи?
— И да напусна района на училището без позволение? — цитира Каси автоматично и изведнъж се озова в ръцете му.
Ник отвърна:
— Защо не си заврат позволението…
Каси само се притисна по-силно към него. Ник се отнасяше толкова добре с нея, искаше й се да го обикне. „Ще направя всичко възможно“, реши тя. Може би трябваше да се приберат на „Кроухейвън Роуд“, да отидат някъде сами. Ник не обичаше да проявява нежност пред хората.
— Прегърни ме — каза тя. И той го направи. После я целуна.
Да. Продължавай. Стани част от Ник… това беше безопасно. Ник щеше да се погрижи за нея. Вече можеше да спре да мисли.
— Леле-мале… Прилича ми на провинение тип А — чу се нечий досаден глас. — Проява на нежност на публично място, в разрез със сериозната и достойна политика на общественото образование. Ти какво мислиш, Порша?
Ник и Каси се разделиха. Каси се изчерви.
— Направо е отвратително — изрази мнението си Порша Бейнбридж.
Зад нея се беше събрала цяла тълпа дежурни. Очевидно отиваха на срещата. Бяха може би трийсет. Сърцето на Каси заби силно и бързо.
— Тя беше виновна — продължи Порша и сведе аристократичния си нос към Каси. — Тя го насърчи. Да я отведем.
— Хайде, мръснице — обърна се Сали към Каси.
Каси си спомни гнева и злобата в гласа на Сали, по време на разговора в тоалетната. На танците накара всички момчета да вървят по петите й с изплезени езици, включително и моето гадже. Оттогава Каси беше променила значително мнението си за самата себе си.
Ник гледаше групата дежурни със студено лице. Приличаше на стария Ник от времето, когато го беше видяла за пръв път. Студен като лед.
— Къде ще я водите? Наказанието за нарушение тип А е задържане след часовете. Или не познавате собствените си правила? — сопна се той.
— Ние решаваме какво да бъде наказанието… — започна Порша, но Сали я прекъсна.
— Противопостави се на дежурен през обедната почивка — обясни тя. — Затова ще я заведем при директора. Господин Брансуик ни даде специални инструкции. Ще я изпратим в кабинета му да си поговорят.
— Тогава водете и двама ни — предложи Ник и стисна ръката на Каси.
Бяха прекалено много. Погледът на Каси се плъзна по лицата на дежурните, но не видя приятел сред тях. Всички бяха от горните класове. Всички мразеха вещиците. А и Фей я нямаше.