„Ако Диана не ни беше простила, какво ли щеше да се случи?“ зачуди се Каси и отправи поглед към огнището.
„Радвам се, че той е твой — наистина“ каза си после тя. Вдигна поглед и забеляза сълзите в очите на Диана. Тя сякаш знаеше какво си мислеше Каси.
— Добре. Ще ги взема… докато стане време да ги използваме — съгласи се Диана.
— Готови сме — рече Адам. Събраха инструментите и излязоха от къщата.
Преди да стигнат до дома на Адам забелязаха тъмен силует край пътя.
— Черния Джон — изстена Каси и замръзна.
— Не е той — каза Адам и спря. — Прекалено е нисък. Според мен е Шон.
Наистина беше Шон. Беше по дънки и с горнище на пижама. Личеше си, че много му се спи.
— Какво става? — попита той. Малките му черни очи шареха под тежките клепачи. — Видях светлина в къщата на Каси и чух кола да излиза на пътя… Взех ви за Черния Джон.
— Много смело от твоя страна да излезеш сам — обади се Каси. После се сети как беше обещала да се държи по-мило с него и се опита да се успокои. Диана и Адам се мъчеха да се разберат без думи. Шон местеше поглед от мръсните им лица към чуковете на пода на джипа и буцата под якето на Адам.
— По-добре да му кажем — промълви Диана. Каси се поколеба. Бяха решили да не казват на никого, но… май нямаха избор.
Тя кимна бавно, неохотно.
Шон се качи на задната седалка и се закле да пази тайна. Много се развълнува, че са намерили инструментите на посветените, но Адам не му позволи да ги докосне.
— Сега трябва да измислим къде да ги скрием — заключи Адам. — По-добре върви да спиш, утре ще се видим.
— Добре. — Шон излезе от колата. Понечи да затвори вратата, но спря и се обърна към Каси. — О, чух за онова… Че Черния Джон ти бил баща… Ами… исках да знаеш, че… за мен няма значение. Трябва да видиш моя баща. Това е. — Затвори вратата и си тръгна.
Гърлото на Каси се стегна и очите й започнаха да парят. Беше забравила, че Адам им е казал. Сутринта трябваше да се изправи срещу останалите от кръга. Засега обаче Шон я накара да се почувства спокойна и смирена.
„Наистина трябва да се държа по-добре с него“, помисли си тя.
Скриха инструментите в мазето на Адам.
— Ако не ги използваме, никой няма да успее да ги проследи — успокои я Диана. — Така поне смятаме с Мелани. Инструментите обаче са опасни, Адам. Опасни са. — И тя го погледна сериозно.
— Нека и някой друг, освен вие двете, да поеме някакъв риск — отвърна й нежно той. — Само този път.
Каси си легна за втори път тази нощ. Беше уморена, но доволна. Постави лунния камък на нощното шкафче — стигаха й толкова сънища. Зачуди се дали някога ще види Кейт отново.
— Не ми пука, дори и Адолф Хитлер да й е баща. — Резкият глас на Дебора прокънтя от долния етаж. Каси стоеше до вратата в стаята на Диана и се държеше за касата. — Какво общо има това с Каси?
— Така е, Дебора, но не викай толкова. Може ли? — обади се Мелани малко по-тихо, но достатъчно високо, за да се чуе и горе.
— Да вървим да я изкараме оттам — предложи прагматично Дъг, а Крис добави:
— Едва ли ще слезе сама.
— Сигурно я плашите до смърт — скара им се Лоръл. Сякаш майка орлица се опитваше да вкара в час непокорните си пилета. — Сюзан, кексчетата са за нея.
— Сигурна ли си, че са овесени? Имат вкус на пръст — отвърна й спокойно Сюзан.
— Все някога трябва да слезеш — обади се Диана зад Каси.
Каси кимна и опря за кратко чело в студената стена до вратата. Притесняваше я най-много единственият човек, когото не чу да казва нищо — Ник. Изправи рамене, взе раницата си и накара краката си да вървят. „Сега знам как се чувства човек пред взвода за разстрел“, помисли си тя.
Всички членове на кръга, с изключение на Фей, се бяха събрали в основата на стъпалата и гледаха нагоре в очакване. Изведнъж Каси се почувства по-скоро като булка, а не като затворник. Добре, че беше с чисти дънки и взет назаем от Диана кашмирен пуловер в меки сини и виолетови цветове.
— Здрасти, Каси — обади се Крис. — Чухме, че… Ооох! — залитна той, след като Лоръл го ритна.
— Заповядай, Каси — изчурулика сладко Лоръл. — Вземи си кексче.
— Недей — прошепна Сюзан в ухото на Каси.
— Набрах ги за теб — заяви Дъг и пъхна в ръцете й някакви влажни растения. После втренчи за миг изпълнен със съмнение поглед в „букета“. — Май са маргарити. Изглеждаха по-добре, преди да умрат.
— Да те закарам на училище с мотора? — предложи Дебора.
— Не, няма да я закараш на училище с мотора. Тя идва с мен — изправи се Ник. Той беше седнал на дървената пейка в коридора.
Каси се страхуваше да го погледне в очите, но не можа да се въздържи. Изглеждаше спокоен и невъзмутим, както винаги, но махагоновите му очи излъчваха топлота, предназначена само за нея. Той взе раницата й и силните му, ловки пръсти стиснаха ръката й само веднъж.
Тогава осъзна, че всичко е наред.
Каси огледа клуба.
— Всички вие… Не знам какво да кажа. Благодаря ви. — Погледна Адам с благодарност. Той ги беше накарал да разберат. — Благодаря ти.
Адам сви рамене. Само онези, които го познаваха наистина добре, щяха да доловят болката в усмивката му. Очите му бяха тъмни като буреносни облаци, сякаш потискаха някаква емоция.
— Няма проблеми — отвърна той, докато Ник водеше Каси към вратата.
Мимоходом Каси хвърли поглед на Дъг.
— Какво се е случило с лицето ти?
— Той винаги си е бил грозен — увери я Крис.
— От боя вчера — отвърна Дъг и докосна гордо насиненото си око. — Трябва да видиш петдесетте момчета, които ме нападнаха — извика след нея той.
— Ще имаме ли проблеми заради боя? — обърна се Каси към Ник, когато излязоха.
— Не… Не знаят кой е започнал. Трябва да накажат буквално цялото училище.
И директорът точно това и направи. Отмени футболната среща за Деня на благодарността и в училище се възцари атмосфера на недоволство. Каси само се молеше да не разберат на кого трябва да се сърдят.
— Да се опитаме да не се набиваме на очи до ваканцията за Деня на благодарността следващата седмица — предложи Диана на обяд. Само Каси и Адам знаеха защо Диана държеше да не се забъркват в неприятности — трябваше им време да решат как да използват инструментите на посветените, — но всички се съгласиха да опитат. Никой, освен Дъг и Дебора, не мислеше за сбивания в момента.
— Страх ме е. Страх ме е, че той няма да ни остави на мира. Може да накара дежурните да ни заведат при него и без причина — обърна се Каси към Диана по-късно.
Нищо такова не се случи. Необичайно спокойствие, подобно на наркоза, завладя гимназията. Сякаш всички чакаха нещо, но никой не знаеше какво.