Беше само предположение, но попадна право в целта. Каси се усети, че кима.
— Разбрах къде е черепът…
— Но как! — прекъсна я Диана бързо. За пръв път се обърна директно към Каси. Тъмните мигли на ясните й зелени очи бяха натежали от сълзи.
— Беше както Фей каза — промълви разтреперано тя. — Първо проверих в шкафа от орех. Помниш ли онази нощ, когато останах да преспя у вас? Ти се събуди и видя, че съм в стаята ти. Черепът не беше там и реших да се откажа, но после сънувах един сън. Накара ме да си спомня нещо, което бях прочела в твоята Книга на сенките. Как лош предмет може да бъде пречистен като бъде заровен в пясък. Затова отидох на плажа и намерих черепа под един кръг от камъни.
Каси замълча, погледна Фей и заговори по-уверено.
— Когато го взех в ръце обаче, осъзнах, че не мога да го дам на Фей. Просто не можех. Тя обаче ме беше проследила и ми го взе.
Каси си пое дълбоко въздух и се насили отново да погледне Диана. Очите й я молеха да разбере.
— Знам, не трябваше да й позволявам да го вземе. Трябваше да й се опълча. И тогава, и после. Само че бях слаба и глупава. Сега съжалявам. Иска ми се още в началото да ти бях разказала всичко, но се страхувах, че това ще те нарани… — гласът й се задави от сълзи и погледът й се замъгли. — Онова, което каза Адам… Че всичко е станало по негова вина… Трябва да знаеш, че не е вярно. Аз съм виновна. На танците по случай Хелоуин се опитах да го накарам да ме целуне. Не бях на себе си и си мислех, че няма значение. Нали така и така съм лоша.
Бузите на Диана бяха мокри, но това, изглежда, я изненада.
— Нали какво?
— Нали съм лоша — повтори Каси, осъзнавайки ужасната, грозна истина в тези прости думи. — Нали аз съм виновна за смъртта на Джефри Лавджой. — Цялото сборище се взря в нея слисано.
— Чакай малко — намеси се Мелани. — Обясни едно по едно.
— Винаги, когато някой използваше черепа, се освобождаваше тъмна енергия, която убиваше някого — започна Каси бавно. — С Фей си играхме с черепа преди Джефри да умре. Ако не бях аз, тя нямаше да го намери и Джефри щеше още да е жив. Следователно аз съм виновна.
Очите на Диана се оживиха.
— Но ти не си знаела! — възкликна тя.
Каси разтърси глава.
— Това не е извинение. Не е извинение и за другите по-лоши неща, които направих, смятайки, че всичко това е без значение, защото така и така съм лоша. Имаше значение. Повярвах на Фей и й позволих да ме тормози. — „Освен това запазих хематита“, помисли си Каси, но нямаше смисъл да повдига тази тема. Сви рамене и се опита да преглътне сълзите си. — Дори й подарих гласа си по време на гласуването. Съжалявам, Диана… Много съжалявам. Не знам защо го направих.
— Аз знам — отвърна Диана разтреперано. — Адам вече го каза… Била си уплашена.
Каси кимна. Всички думи, които напираха у нея от толкова време, се изляха като порой.
— Започнах да й върша разни услуги и после не можех да спра. Имаше все повече и повече неща, с които да ме изнудва. Всичко се обърка. Не знаех как да се измъкна… — Гласът на Каси заглъхна. Видя как Фей изкриви устни, пристъпи напред и се опита да каже нещо. Видя и как Адам я накара да замълчи с един-единствен поглед. После Каси се обърна и срещна погледа на Диана.
На светлината очите й блестяха като два кристала оливин, влажни от сдържаните сълзи, но у тях имаше и… нещо друго. Беше поглед, който Каси не очакваше да види отново, не и насочен към нея. У него имаше болка, да, но имаше и прошка и копнеж. Беше поглед, изпълнен с любов.
Нещо у Каси се пречупи, нещо твърдо и стегнато, което растеше откакто беше започнала да лъже Диана. Тя залитна напред.
След миг с Диана се прегръщаха. И двете плачеха, и двете се притискаха една друга колкото можеха по-силно.
— Толкова съжалявам! Съжалявам за всичко! — изхлипа Каси.
Сякаш мина цяла вечност преди Диана да се отдръпне. После се обърна и се отдалечи в мрака. Каси избърса страните си с опакото на ръката си. Луната висеше ниско над хоризонта и хвърляше златисти отблясъци в косата на Диана.
Тишината беше пълна, с изключение на далечния грохот на вълните на плажа. Всички бяха неподвижни, сякаш чакаха нещо, макар и да не знаеха какво.
Накрая Диана се обърна.
— Мисля, че чухме достатъчно — рече тя. — Разбирам, макар и не всичко, но поне по-голямата част. Чуйте ме всички, защото не искам да повтарям.