Качи се в неговата кола, когато излязоха на пътя. Той шофираше мълчаливо, обгърнал облегалката на седалката й. Другите коли бяха пред тях и фаровете им огряваха безлюдния път, докато се връщаха в Ню Салем.
Каси се опитваше да намери правилните думи. Случваше й се за пръв път и се страхуваше да не сгреши. Страхуваше се да не нарани Ник.
Нямаше друг начин. От мига, в който Адам беше целунал ръката й, тя беше осъзнала някои неща. Независимо дали й харесваше, не можеше да промени нищо.
— Ник… — започна тя и сетне замълча.
— Не е нужно да казваш нищо — отвърна той със стария си дистанциран тон, сякаш искаше да каже, че нищо не може да го нарани. Каси усети болката под повърхността. Той я погледна и добави, този път по-мило: — Бях наясно с всичко още от началото. А и ти не си ми обещавала нищо. Не си виновна.
Според него нямаше нужда да говори повече. Тя обаче трябваше да каже нещо, да му обясни.
— Не е заради Адам — започна внимателно тя. — Не е заради него, защото знам, че е безнадеждно. Вече съм приела истината. Щастлива съм за него и Диана. Просто… — Замълча и поклати безпомощно глава. — Ще прозвучи много глупаво, но не мога да бъда с никого другиго. Никога. Ще трябва да живея… — Опита се да намери правилните думи, но се сети единствено за една фраза от книгите по викториански етикет на баба си. Беше ги прегледала един дъждовен следобед. — Ще трябва да живея в моминско (самотно) блаженство — промърмори тя.
Ник отметна глава и се разсмя. Разсмя се от сърце. Каси го погледна засрамено, но беше доволна, че поне се смееше. Гласът му вече беше почти нормален, когато я погледна с ъгъла на окото си и махна ръка от седалката.
— О, така ли си мислиш? — попита той.
— Ами какво друго да правя?
Ник не отговори, само леко поклати глава и отново се засмя леко.
— Каси, радвам се, че те срещнах — рече той. — Ти си… уникална. Понякога си мисля, че мястото ти е в Средновековието, не тук и сега. И ти, и Диана, и той. И тримата. Но въпреки това се радвам.
Каси се засрами още повече, не разбираше накъде бие.
— А аз се радвам, че срещнах теб — отвърна тя. — Много си мил с мен… Ти си добро момче.
Той отново изсумтя.
— Повечето хора не биха се съгласили с теб — отвърна. — Но не съм чак толкова лош. Ще се старая да не съм, иначе пак ще започнеш да ме гледаш с онези големи очи. — Затършува в джоба си за цигара, но погледна Каси и я прибра обратно.
Тя се усмихна. Прииска й се да го хване за ръка, но не беше редно. Вече трябваше да се справя сама.
Облегна се назад и се загледа през прозореца в светлините на къщите край тях.
13
— Тогава е луната на Дългата нощ — обясни Диана. — На девети не е обикновено пълнолуние. Ще има затъмнение.
— Пълно лунно затъмнение — потвърди Мелани.
— Това лошо ли е? — попита Каси.
Диана се замисли.
— Силите на вещиците са най-големи на лунна светлина. Някои заклинания е най-добре да се правят при новолуние, при пълнолуние или друга фаза на луната. Със сигурност, ако Черния Джон смята да действа точно тази нощ, то затъмнението е най-подходящият момент за онова, което възнамерява да стори. И най-неподходящият за нас.
— Освен ако — намеси се Адам — знаем кога ще действа, без той да подозира, че сме наясно. Няма да знае, че ще сме подготвени.
Членовете на кръга закимаха замислено. Денят на благодарността беше минал и всички, притекли се на помощ на Каси предния ден, се бяха събрали в къщата на Адам. Каси им беше разказала какво се бе случило на поляната, преди да се появят… Не спомена само, че Джордан беше питал за инструментите на посветените. Беше го прошепнала единствено на Адам и Диана пред къщата на Диана. Сега ги погледна и попита с очи. Адам и Диана огледаха отчаяно останалите.
— Добре — започна Адам. — Май е по-добре да им кажем. Той знае, така че вече няма никакво значение, нали?
— Фей трябва да е разбрала някак — предположи Диана. Изглеждаше по-нещастна от всякога. — Отишла е при Черния Джон…
— Не — прекъсна я Каси.
Диана я погледна изненадано.
— Но…
— Не е била Фей — заяви Каси мрачно, но категорично. — А Шон.
Адам изруга тихо. Диана втренчи поглед в него, после в Каси. Накрая прошепна:
— Боже господи!
— Какво за Шон? Какво е направил? — попита Дебора. Ник беше настръхнал и беше вперил присвити очи в Каси.