Всички замълчаха и се обърнаха в очакване към Диана. Каси изпита чувството, че скоро всичко ще се реши. Диана приличаше на жрица или на принцеса — беше висока и бледа, но с решителен поглед. Излъчваше странно достойнство — аура на величие и сигурност, която противоречеше на болката в очите й.
„Чакам да чуя присъдата си“, помисли си Каси. Каквато и да беше тя, заслужаваше я. Погледна Адам и видя, че и той беше в очакване. Изражението му не молеше за снизхождение, но Каси знаеше какво изпитва. И двамата стояха пред Диана, свързани от едно престъпление, доволни, че най-накрая всички карти са открити.
— Не искам никога повече да говорим за случилото се тази вечер — започна Диана с тих и спокоен глас. — Никога. След като кажа, каквото имам да казвам, за всички въпросът ще бъде приключен. — Тя погледна Адам, но избягна погледна му. — Мисля… — продължи бавно, — че знам как си се чувствал. Понякога се случват такива неща. Прощавам ти. А ти, Каси… Ти имаш още по-малко вина. Няма как да си знаела. Не обвинявам никого от вас. Искам само…
Каси си пое накъсано въздух и я прекъсна — не можеше да се сдържа повече.
— Диана — каза тя, — искам да знаеш нещо. През цялото време вътрешно бях бясна и ревнувах, защото Адам беше твой, не мой. Дори и тази вечер. Това обаче е минало… Наистина. Сега искам само ти и Адам да сте щастливи. За мен няма нищо по-важно от теб и обещанието, което дадох. — За миг се зачуди дали наистина Адам беше по-малко важен, но тя загърби тази мисъл и заговори открито и убедено. — И двамата с Адам… дадохме това обещание. Дай ни още един шанс да го спазим… Само още един шанс… — Диана отвори уста, но Каси продължи, преди тя да успее да каже нещо: — Моля те, Диана. Трябва да знаеш, че можеш да ми имаш доверие… Че можеш и на двама ни да имаш доверие. Позволи ни да ти го докажем.
За кратко настъпи тишина, после Диана отвърна:
— Да. Да… Права си. — Пое си дълбоко дъх, издиша и погледна колебливо Адам. — Е, добре. Хайде тогава… да забравим всичко. Просто… да започнем на чисто.
Един мускул на челюстта на Адам помръдна. Тихомълком той пое ръката, която Диана протегна към него.
Другата си ръка Диана подаде на Каси. Тя я хвана и стисна тънките й, студени пръсти. Искаше й се да се смее и да плаче едновременно. Вместо това се усмихна несигурно на Диана. Погледна Адам и забеляза, че и той се опитваше да се усмихне, макар и очите му да бяха тъмни като буреносни облаци над океана.
— И това ли беше? — избухна Фей. — Вече всичко е наред — цветя и рози? Всеки обича всеки и ще се приберете, хванати за ръка?!
— Да — сопна й се Адам и я изгледа ядосано. — Поне последната част. Прибираме се… Отдавна трябваше да сме го направили.
— Каси има нужда от почивка — съгласи се Диана. Вече не изглеждаше безпомощна и въпреки че на Каси й се струваше по-крехка, от когато и да е, изглеждаше непоколебима. — Всички имаме нужда от почивка.
— А и трябва да повикаме лекар… да се обадим на някого — неочаквано добави Дебора. Тя наклони глава към къщата на номер дванайсет. — Бабата на Каси…
— Ти на чия страна си? — озъби й се Фей.
Дебора само я погледна студено.
Диана стисна ръката на Каси.
— Да, права си. Ще се обадим на доктор Стърн… а Каси може да дойде с мен у дома.
Фей се изкиска, но никой не се засмя с нея. Дори братята Хендерсън бяха сериозни, а издължените им очи — замислени. Сюзан увиваше кичур руса коса около пръстите си, вперила поглед в преплетените ръце на Каси и Диана. Лоръл кимна насърчително, когато Каси я погледна, а студените сиви очи на Мелани блестяха с тихо одобрение. Шон дъвчеше устната си и местеше поглед от човек на човек.
Каси обаче остана изненадана най-много от изражението на Ник. Лицето му обикновено не издаваше никакви емоции, но сега беше силно напрегнато — личеше си, че води яростна вътрешна борба.
Сега обаче не беше моментът да мисли за него. Нямаше време да обърне внимание и на Фей, която кипеше безпомощно, след като плановете й да разцепи сборището се провалиха. Мелани взе думата:
— Искаш ли първо да минем през нас, Каси? Пралеля ми Констанс се грижи за майка ти и ако искаш да я видиш…
Каси закима нетърпеливо. Сякаш бяха минали сто години, откакто беше виждала майка си, откакто беше в изпълнената с червена светлина стая, откакто беше видяла стъклените й празни очи. Сигурно вече беше по-добре, сигурно щеше да обясни на Каси какво се беше случило.