Фелипе беше въоръжен с нападателна пушка „Берета“, както и с „Таурус РТ-92“, бразилски пистолет, който събираше петнадесет патрона. Амандо не си мислеше за силите, които стояха зад високото ниво на престъпността в страната му. Знаеше само, че в тези опасни времена един богат човек не може да остане без защита.
Домът му се намираше в малко предградие край американското военно гробище, където почиваха телата на 17 000 американски войници, загинали през Втората световна война. Имотът му и имотите на няколко съседи бяха заградени със стени, покрити със счупени стъкла. Жената на Амандо казваше, че той най-напред е пропилял живота си в борба да спечели пари, а сега го пропилява в борба да ги запази.
Както във всяка делнична сутрин отиваше да даде частен урок по тенис на Чарлз Суи. Урокът, който щеше да се проведе на частния корт на Суи, беше заплануван за 7:15 и щеше да свърши час по-късно. После Суи щеше да вземе душ, да се облече и да отиде в офиса си за недвижими имоти преди девет.
Трудно можеха да се вземат пари от стиснатия Суи. Цепеше косъма на две. Плащаше на Амандо само половината от нормалната му такса и се оправдаваше с това, че го смята за приятел, а приятелството било нещо далеч по-ценно от парите. Приятелството беше само дума. Парите бяха друга работа.
Накрая бившият полуфиналист от Уимбълдън прие водача на Триадата като частен ученик с половин такса. Ако не беше го направил, щеше да получи много скъпо образование в ръцете на Чарли Змията.
Амандо излезе пред къщата си с дървената ракета в ръце и потрепери в хладната утрин. Фелипе закъсняваше. Трябваше да си поговори с него, преди мързелът да му стане навик.
Синоптичната прогноза бе предвидила много слънце и влажност, но без валежи. Господи, Амандо така искаше да завали. Дъждът означаваше отменяне на срещата със строгия, безчувствен Чарлз Суи. Така можеше цял ден да се занимава със своите работи.
Мерцедесът на Амандо, тъмносин и с матови тъмнозелени стъкла, бавно навлезе по покритата с чакъл пътечка и приближи към къщата. Когато спря, той тръгна с кривокраката си походка, станала толкова скъпа на филипинските запалянковци по време на успешната му кариера. Умът му бе зает с бекхенда на Чарлз Суи. Там имаха значителни проблеми. Очакваше Фелипе да излезе от колата и както обикновено да му отвори задната врата.
Но от предната седалка се измъкна друг човек — с недоядена ябълка в едната ръка и с беретата на Фелипе в другата. Той хвърли ябълката и дръпна магнума от колана на Амандо.
— Влизай в колата или ще те убия още тук — извика Бенджи. Беше облякъл шофьорското сако и фуражката на Фелипе.
Стреснатият тенисист се отпусна на задната седалка и видя до себе си още едно момче със странни очи, момче, което го гледаше толкова властно, че той се разтрепери. Що за момче беше това?
Колата се отдалечи от къщата и се насочи към портата на заграждението. Страхът му бързо нарасна. Дали щеше да види жена си отново? Защо добрият му приятел Чарлз Суи не можа да го защити от това? Амандо заби десния си палец в дланта на лявата си ръка — китайска техника за притискане на жизненоважни точки, която той често използваше, за да се успокои. Започна да се поти обилно.
— Фелипе мъртъв ли е? — попита той.
Тод поклати глава.
— Къде ме водите?
Бенджи погледна в огледалото.
— По път ти е, това е съвсем сигурно.
— На тенискорта ли ще се срещнеш с Чарлз Суи или у дома му? — попита странното момче.
Амандо се стресна.
— Суи? Ще се изправите срещу него? Не знаете какво правите.
Тод се наведе към него.
— Отговори ми на въпроса.
Амандо усети как потта се стича по гърба и по хълбоците му. Защо се страхуваше толкова от това момче?
— Ще се срещнем в едно бунгало до тенискорта — отвърна. — Суи го използва за съблекалня. Той е много саможив човек. Къщата му е една от най-хубавите във Форбс Парк, но малко хора са влизали вътре.
Бенджи се усмихна.
— Аз съм влизал. Даже съм ползвал тоалетната.
— За откуп ли съм отвлечен? — попита Амандо.
— Разкажи ни за охраната на входа към Форбс Парк — заповяда Тод.
Мерцедесът приближи до портите на заграждението. Амандо бе напрегнат както при мач пойнт в Уимбълдън. Нима пазачите не видяха, че шофьорът му е друг?
Изкашля се.
— Пазачите… — Спря. Прозорците на мерцедеса бяха тъмни. Неговите пазачи нямаше да видят нищо. С разтуптяно сърце изтри потта от челото си с ръкава на бялото си сатенено сако.