Той се усмихна.
— Ей, това им е хубавото на ботушите. Като ритнеш някого, той съвсем ясно разбира, че са го ритнали. Още от четиринадесетгодишен се занимавам с карате. Шотокан. Най-силният стил. Имам страхотен страничен ритник, наистина стра-а-ахотен. Онези тримата ме блъснаха към една кола и точно тогава ритнах топките на единия. Стигнаха му чак до темето. Цапнах другия с юмрук, извадих си пищова и застрелях третия духач. Право в носа. Човече, трябваше да го видиш как се разполови. Оставих го да си пикае в гащите.
Ди Палма мислеше за Жан, не за уменията му в бойните изкуства. Тя щеше да умре и той не можеше да направи нищо. Нищо. Болките в стомаха му се засилиха.
— Нещо друго за жена ми? — попита.
Чакон поклати глава.
— Не. Останах с впечатление, че Бърлин няма нищо общо с това. Всичко е китайска операция. Включително и самолетът. Поне този, на който щяха да ме качат. Което е странно, защото Бърлин ще лети тази вечер за Тайван. Можеше да я вземе със себе си.
Ди Палма примигна.
— Откъде знаеш, че Бърлин заминава за Тайван?
— Стам ми каза. Той ще пътува с него. Няколко дни преди това ми каза, че по-скоро би си отрязал пениса, отколкото да иде в Тайван. Но все пак отива. Мисля, че се страхува от Лин Пао.
Ди Палма щракна с пръсти.
— Бърлин трябва да излети от летище „Кенеди“. Къде е телефонът?
— Ами нашата сделка? Искам да се предам на теб. Точно сега не вярвам на никого. Бърлин е богат. Кой знае на кого плаща кучият му син. ФБР, ОБН.
— На федералните шерифи.
— Да бе, никой не е тръгнал по петите ти, Джак, господарят ти не те заплашва, че ако не се съгласиш да съдействаш, цял живот ще си мъкнеш задника по улиците.
— Избий си това от главата, Чакон. Ти си преминал от другата страна. Нямаш никакви извинения. — Добави: — Жена ми е най-важна за мене. Още сега ме заведи до телефона. След като се обадя тук-там, искам и ти да се обадиш веднъж. Искам да се обадиш на Нелсън Бърлин.
Чакон се опули насреща му.
— Сигурно си превъртял.
— Ако мога да задържа Бърлин, имаш шанс да оживееш. Нали заради това ми се обади?
— Да-а, но…
— Никакви „но“. Звъниш на Бърлин и говориш с него.
— Мамка му, той или е на летището, или вече е тръгнал.
Ди Палма кимна.
— Знам. Ето защо се нуждая от теб. Трябва бързо да се обадя на три-четири места, после ти предавам телефона. Оставаш там, докато се свържеш с Бърлин. А когато го направиш, искам да говориш колкото може по-дълго. Непременно продължавай да говориш. Разбираш ли?
В терминала за излитане зад огромния товарен склад Нелсън Бърлин седна зад бюрото във фоайето на ВИП и гледаше телефона. Когато иззвъня, той погледна към Дейв Стам, който седеше върху бюрото. Едва след минута вдигна слушалката.
— Да, господин Чакон.
— Защо не вдигаш телефона?
Бърлин, як мъж към шестдесетте с бледосини очи и червен нос, внимателно докосна кичура червеникавобяла коса, останала над едното му ухо.
— Вие сте човекът, който забавя нещата, господин Чакон. Мислех, че искате да постигнем някакво споразумение.
— Твоите хора се опитаха да ме убият, човече, а на мен това не ми харесва. Извини ме, че нямам доверие на шибания ти богаташки задник.
Бърлин продължи да се усмихва.
— Преди минута затворихте, защото казахте, че ви следят. Следяха ли ви, господин Чакон?
Стам поклати глава. Бърлин кимна: „Трябва да заловим този глупак, така че нека поиграем неговата игра“.
— Искам и двамата да разберете, че няма да можете да ме убиете толкова лесно — заяви пуерториканецът.
— И аз имам такава информация. Добре, нека да преминем към същността. Вече забавихте полета ми с двадесет минути. Боя се, че ако в следващите секунди не стигнем до нещо, ще трябва да ви оставя сам да си блъскате главата.
— Става дума за пари, Джак. Твоите пари и това как аз да получа част от тях.
Бърлин присви устни и започна да чертае въображаеми кръгове с маникюра си.
— Продължавайте.
— Искам да ми платиш заради това, което свърших за теб.
— Платихме ви.
— Не е достатъчно. Умря един човек, когото трябваше да охранявам, и мисля, че това струва доста повече, отколкото ми дадохте.
— Колко повече?
— Сто бона.
— Е, определено се оценяваме доста високо, не е ли така?