— А, но нали сте наясно, господин Ди Палма, че те никога няма да разберат. Не и ако гласът ви не се чуе от гроба.
— Вече им казах. И не им хареса.
Бърлин сърдито разтърси глава.
— За мен това не означава нищо. Съвсем нищо.
— Да-а, е, може би ще видите нещата в малко по-различна светлина, когато от ФБР ви удостоят с едно кратко посещение.
— Предполагам, че следващият ти ход ще е да кажеш, че ако не се върнеш в Америка в определено време, твоят адвокат ще разкрие някакво писмо и така нататък, и така нататък. Добре замислено, но аз няма да го приема. Ти блъфираш.
— Ти не слушаш. Не блъфирам. В тази работа бяха замесени трима тайвански агенти. Те извършиха поредица отвратителни убийства. Портфейлите и картите на другите двама вече са у сенатор Куарекио. Във всеки момент ще ти се обадят от тайванското правителство.
— Очакваш да ти повярвам…
Радиостанцията в една от полицейските коли изпращя. Полицаят в колата вдигна микрофона, послуша и извика началника си. Офицерът изтича до двора. Всички се умълчаха, когато той влезе в колата и вдигна микрофона. Стомахът на Ди Палма гореше. Жан стисна ръката му.
Три минути по-късно офицерът се върна и застана пред Бърлин.
— Е? — попита той.
— Моите началници искат да разговарят с вас — каза офицерът. — Трябва да дойдете с мен. Другите трябва да бъдат освободени и незабавно върнати в Америка. — Заповяда да върнат меча и бастуна на Ди Палма.
Франк въздъхна и отпусна глава върху гърдите си. Жан се хвърли към ръката му. Тялото й се тресеше и тя тихо плачеше от облекчение.
— Трябва да има някаква грешка — учуди се Бърлин. — Не знаеш ли кой съм аз? — Двамата полицаи застанаха до него.
Ди Палма прегърна Жан. После се усмихна на Бърлин. Усмивката му изобщо не беше сърдечна.
— Това се нарича политика — обясни му. — Най-голямата от всички игри и ти току-що загуби. Мина много време, господин Бърлин, но ти току-що загуби.
Епилог
Ню Йорк, април
Късно в сряда вечерта. Първият пролетен дъжд спря, а Ди Палма и Жан стояха в стаята с мечовете и гледаха дъгата над нюйоркското пристанище. И двамата бяха по чехли и халати. Тя отпиваше скоч с вода, а Франк пиеше билков чай.
Дълго мълчаха. Най-напред се обади жена му:
— Ще ми простиш, но имам страхотно желание да се върна в Азия.
— Простено ти е.
— Като говорим за прошка, как стана така, че Бърлин се измъкна? Не го обвиниха за изнасилването и убийството на сестра му.
— Сделка. Имат по-силно обвинение срещу него — за убийството на сина му и за пране на пари от наркотици. В Министерството на правосъдието обичат да печелят и с това много приличат на всички нас. Просто не им се ще да се ровят в миналото.
Жан го погледна.
— Но на процеса ще стане ясно какво й е сторил по време на войната, нали?
— Не. Точно за това ти говорех. Днес сключихме сделка.
— Сделка?
— Аз, Куарекио, Министерството на правосъдието и тайванското правителство. Работим върху нея, откакто сме се върнали. Днес най-после постигнахме споразумение. Не е най-добрата сделка, но е единствената.
— Имам чувството, че Бърлин ще се отърве.
— Както знаеш, първата сделка беше три мъртви тела срещу три живи. Тайванците си получиха мъртвите агенти — по-точно, онова, което беше останало от тях. И картите им. В замяна на това ти, аз и Тод можахме да напуснем Тайван.
— Тази част ми харесва — усмихна се Жан.
— Второ, Министерството на правосъдието принуди Чакон и Стам да се предадат един друг, а после да предадат Бърлин. Съвсем сигурно е, че е поръчал смъртта на сина си. Не е сигурно кой е сложил стрихнина в пиячката. Рано или късно ФБР ще разбере. Ето тук става малко заплетено.
— Нямам търпение — отбеляза тя.
— Преди да тръгна за Тайван, помолих Куарекио да се свърже с тайванците, ЦРУ, ФБР, с целия дяволски свят и да го направи час преди приземяването на самолета ни.
— Добрият стар Джо.
— Накарахме тайванците да отстъпят и да ни освободят, но след това те се опънаха. Поисках досието на Томас Сървис да бъде изчистено. Така щеше да излезе наяве истината за онова, което се е случило между Бърлин и сестра му.