Измъкна клечката от ухото на Да-чиен, хвърли я и отпусна трупа. После заповяда на високия, прегърбен абориген да изтича до колибата на гледачите и да донесе вила.
Аборигените не помръднаха. Бяха парализирани от страх. Тъй като не беше в настроение да търпи неподчинението на двама тъпаци, изнервеният, вбесен Лин Пао започна да ругае. Ритна високия по левия крак, което бе достатъчно да размърда изрода.
Високият абориген се върна с вилата. Лин Пао дръпна вилата, отмести аборигените и погледна свещеника. Кратко колебание, после хвана дръжката, вдигна вилата и заби металните зъби в лицето на стареца. Слугите се обърнаха настрани.
След лицето Пао се нахвърли върху ръцете, гърдите, бедрата. Винаги разкъсваше плътта, забиваше надълбоко, за да се увери, че я е разкървавил. Би могъл да накара аборигените да направят това — стига да искаше да ги пребие под проливния дъжд.
— Вкарайте тялото в клетката — извика им той. — Бързо! Нека снежният леопард бъде обвинен за смъртта на стареца.
Погледна как аборигените хващат глезените на Да-чиен и повличат трупа към клетката на Снежния леопард. Бурята се засилваше. Бамбуковите дървета се прегъваха от силния вятър и той усещаше пронизващия студен дъжд през памучния си халат. Клетките на животните трябваше да бъдат покрити и той сигурно щеше да се заеме с това. Но първо трябваше да се оправи с най-важното.
Обърна глава, сви ръце и изкрещя някаква заповед. Незабавно двама пазачи, слаби тайванци с пончота и високи сламени шапки, профучаха по малкото дървено мостче и притичаха през локвите.
Той им прошепна нещо, после те тръгнаха към клетката на леопарда. Високият, гърбав абориген тъкмо бе отворил вратата на клетката. Дръпна се, когато животното се изправи, озъби се и изви гръб. Аборигените работеха бързо. Единият хвана китките, другият — глезените на свещеника. Сега не бе нужно да уважават стареца. Душата му бе напуснала тялото и бе отишла на по-добро място. Само да хвърлят останките и да свършат с него. Тъкмо това се опитаха да направят гледачите.
Хвърлиха трупа на Да-чиен в клетката и едва не улучиха снежния леопард. Стреснато, животното подскочи настрани и се втурна към отворената врата. Двамата аборигени се паникьосаха. Лин Пао също се стресна и извика:
— Затворете вратата! Това проклето животно иска да ме убие! — Той беше изплашен. Много, много изплашен.
Аборигените наведоха глави под дъжда и се втурнаха като обезумели. Единият посегна към ключовете, увиснали от колана му, а другият — към вратата. Никой нито видя, нито чу тайванците.
Двамата измъкнаха изпод наметалата си 12-калиброви Итака и стреляха от бедро, аборигените полетяха напред и се тръшнаха в клетката. Смъртта им означаваше, че сега само Лин Пао знае за предсказанието на свещеника. Докато си мислеше за това, снежният леопард изскочи от клетката и се втурна към него.
Пазачите стреляха едновременно. Единият изобщо не улучи бързото животно, изпочупи плочките и опръска Лин Пао с вода. Изстрелът на другия счупи гръбнака на леопарда и той се строполи на земята. Немощен и умиращ, снежният леопард продължаваше да драска по мокрите плочки и с последни сили се придвижваше през потъмнялата от кръвта му вода към Лин Пао.
Объркан от страх, мъжът отстъпи назад, а тайванците убиха снежния леопард. Пао не можеше да контролира дъха и сърцебиенето си. Притисна с ръце слепоочията си, за да спре лудото пулсиране. Отпусна ръце чак когато пулсът му се позабави.
Свободен. Той беше свободен. Повтори си няколко пъти тази дума. Свободен. Отново контролираше живота си.
Защото само той знаеше за думите на стария свещеник.
Разтрепераният Пао мина покрай тайванците и застана пред клетката на снежния леопард. Затвори око, подуши миризмата на животното и се вслуша в дъжда, сипещ се върху металния покрив. Беше намразил снежния леопард още от момента, когато го получи. Защо?
Е, чувствата му към животното вече нямаха значение. Онова, което имаше значение, беше, че чрез убийството му избегна присъдата на съдбата. Или само премахна една-единствена брънка от веригата на съдбата?
Отвори око, вдиша дълбоко и посегна към решетките на клетката. Стисна ги с всичка сила. Той беше Черният генерал и неговата съдба винаги се намираше в собствените му ръце. Винаги. Момчето, което трябваше да го убие, имаше още много да научи.