Единият увеличи звука на касетофона. Другият отиде до шкафа, извади една резачка и застана над трупа на Питър Чен. И двамата имаха дългогодишен опит в тайванското разузнаване и в „Осемте ножа от Севера“. И двамата добре знаеха, че ще е по-евтино да измият кръвта на момчетата от голите си тела, отколкото да почистят дрехите си. Щеше да отнеме и по-малко време от преобличането. И определено намаляваше възможността да оставят издайнически нишки или копчета.
„Тъжно е да умреш толкова млад“ — помисли си мъжът с резачката. Секунди по-късно той започна да реже главата на Чен.
6.
Бруклин Хайтс, Ню Йорк
Тод не обичаше да спи заради кошмарите си. Продължителното уединение в тайни тренировки по кендо и арнис, най-важното занимание в живота му, го изтощаваха, но въпреки това кошмарите не го напускаха.
Доскоро нямаше проблеми със съня. Лягаше си уморен и обикновено се събуждаше бодър. Сега спеше неспокойно и сънищата му бяха населени с кошмари, видения или смразяващи поличби. Сънят се превърна в най-големия ужас на живота му, поглед в ада, който криеше незавършени мисии от предишния му живот.
Тод знаеше, че животът е карма. Действията на човека в сегашния му живот определяха съдбата му в бъдещия. Сегашните му страдания можеха да се дължат само на миналото. Реакцията на кошмарите щеше да определи бъдещето му.
Предишната седмица той остана сам в апартамента на баща си в Бруклин Хайтс. Събуди се с крясъци от най-зловещия си кошмар. Кожата му гореше с неестествена топлина, в гърлото си усещаше пулсираща болка. От лявото му око течеше кръв. Отново бе обсебен от Гонгоро Бенкай, самурай от шестнадесети век, телохранител на лорд Сабуро.
Петдесетгодишният Бенкай, силен, брадат и мускулест мъж, с тъмна кожа, който беше толкова грозен, че зад гърба му го наричаха Земния паяк. Очите му светеха като на вълк и последователите на черната магия вярваха, че тази светлина идва от това, че той се храни с човешка плът. Дуелираше се с такова изключително умение, та някои предполагаха, че е син на Шинигама, господаря на смъртното желание, и на лисицата, онова същество, което може да призовава демони.
Бенкай бе убил шестдесет души с дългия и късия си меч. Убиваше с помощта на Айки-рио, дух, водещ началото си не от мъртвите, а от живите. Този дух пращаше на човешкия ум тъмни и злостни мисли — кръвопролития, отмъщение, омраза — пращаше ги и ги пускаше по света, за да унищожават. В Япония, където всички вярваха в духове, демони, призраци и фантазии, забележителните умения на Бенкай с меча можеха да се дължат само на невидимия и смъртоносен Айки-рио.
За него честта означаваше да служи на своя даймио, своя господар, с безпределна вярност до гроб. Заради това сега Тод бе ужасен в сънищата си от една злина, злина, която започна с предателство преди четиристотин години.
Замъкът Икуба, Япония. Август 1585. 2 часа през нощта.
Дъждът току-що бе спрял и нощта бе мъглива и влажна. Бенкай и жената бяха сами в разкошната й шатра с полиран дъбов под, лакирани сандъци от секвоя, вятърни камбанки и сгъваеми паравани, покрити с рисунки. Седяха един срещу друг върху сламени рогозки и пиеха зелен чай.
Жената се казваше Сага, любимата наложница на принц Сабуро. Беше на седемнадесет, дребна и елегантна, с модно почернени зъби, бръснати вежди и фини гребени от стридени черупки, втъкнати в черната й коса. Бенкай я смяташе за жестока, жадуваща за незабавно удовлетворение на най-дребнавите си желания. Говореше онова, което й беше на сърцето, но бе упорита като магаре. Беше пословично груба с всеки, освен с принц Сабуро и с чичо си Нита Киичи, командир на армията на Сабуро.
Четиридесетгодишният Киичи, широкоплещест мъж с хлътнали очи и изключително малка уста, беше кариерист и умееше да ласкае всеки, който подпомагаше издигането му или пъхаше пари в джоба му. Малко бяха хората, толкова упорити в преследване на собствените си интереси като вежливия, сладкодумен военен командир. Бенкай усещаше, че такива хора се продават на онзи, който плати най-скъпо.
Бенкай и Киичи бяха врагове. Враждата помежду им започна, когато той предложи по-висока цена от Киичи за една робиня. Когато Бенкай отказа да му я продаде, тя бе намушкана и никога не хванаха убиеца. Киичи беше горд човек и предпочиташе да види една жена мъртва, но не и в ръцете на друг.