Беше почти шест вечерта, когато пълничката, петдесет и пет годишна госпожа Велес, прислужницата доминиканка почука на вратата на спалнята и извика:
— La senora esta aqui.
Жан се беше върнала. В същия момент прислужницата обяви, че вече си отива. Връщаше се в Манхатън, за да помогне при почистването на една брокерска къща на Уолстрийт. После щеше да се прибере у дома и да сготви за съпруга си и за шестте си деца.
Работата в брокерската къща бе подтикнала госпожа Велес да стане дребен, но внимателен инвеститор. Беше я убедило, че е авторитет на фондовия пазар, предположение, което Ди Палма се чувстваше свободен да оспори. Неговият портфейл от сини чипове бе събран от експерти и той подминаваше финансовите съвети на госпожа Велес. После дойде катастрофата от миналата година, предвидена съвсем точно от прислужницата. Ди Палма изгуби почти петдесет хиляди долара и сега се чудеше дали не трябва да я слуша, макар че нейното финансово ноу-хау се базираше върху съдържанието на канцеларските кошчета за боклук.
На излизане от апартамента госпожа Велес не обърна внимание на Жан. Не я хареса още преди две години, когато я видя за пръв път. La senora беше прекалено умна, лесно се отегчаваше, искаше все да става нейното и може би най-лошото от всичко — беше твърде кльощава, за да може да достави удоволствие на някой мъж. Но на госпожа Велес не й беше работа да говори тези неща на господин Ди Палма, така че тя при всяка възможност се отнасяше презрително към Жан, а в същото време беше безкрайно любезна с господаря си.
Когато Жан се появи тази вечер след двуседмично отсъствие, прислужницата я пусна да влезе, без да обели и дума. После обяви появяването й и си тръгна, като се чудеше защо този човек не вземе да изрита жена си. Съпрузите трябва да са на едно и също мнение. Тя се чудеше колко ли още господин Ди Палма ще търпи тази кльощава кучка да го прави на глупак.
Франк отиде в дневната, където Жан гледаше към камината с цигара в дългите си пръсти. Тя беше висока, дългоноса жена, около четиридесетте, със зелени очи и кестенява коса, наскоро боядисана, за да се скрият първите бели косми. Беше облечена в кремава блуза, дълга ръждивокафява кожена пола, кафяви ботуши и широк светлокафяв колан. Докато той се приближаваше, жена му хвърли цигарата си в догарящия огън и се обърна.
— Кога тръгваш?
— Вдругиден — отвърна й. — Ще летим до Сан Франциско, после до Манила.
— Ние?
— Тод и двама негови приятели. Дълга история. Единият е прострелян, но Тод казва, че ще оправи.
Това бе дълга история. Снощи синът му се беше появил с една проститутка тийнейджърка и с едно китайче с бебешко лице, което носеше „Узи“. Според Мартин Маки хлапето работело за Лин Пао и очистило единадесет души.
Ди Палма искаше да отпрати проститутката и хлапето, но Тод настоя да останат.
Жан потрепери.
— Казваш, че Тод пак е обсебен от Бенкай.
Той разтри врата си.
— Аз съм кораво ченге с двадесетгодишен стаж. Виждал съм всичко, правил съм всичко, нали така? Ако някой ми кажеше, че едно дете се превръща в четиристотингодишен самурай, щях да го сметна за луд и да го натикам в изолатора. Но, боже, това е вярно. С кого другиго да говоря за това, ако не с теб?
Тя затвори очи и си помисли какво стана последния път, когато Тод се превърна в Бенкай. Преди две години тя имаше връзка с един японски филмов режисьор, който се оказа много опасна личност. Беше протеже на богат японски бизнесмен, чиято мрежа за индустриален шпионаж бе разкрила стотици американски тайни. Двамата японци бяха свързани с няколко убийства. Жан бе станала любовница на луд човек.
Откри едно-две неща за режисьора и индустриалеца, които не трябваше да узнава. Франк, добрият репортер и превъзходното ченге, откри още повече. Обзет от духа на Бенкай, Тод трябваше да убива, за да спаси живота им. И той го направи толкова хладнокръвно, че на Жан й се гадеше. Неспособен да контролира древния дух, който бе по-силен от него, синът даже се опита да убие баща си.
Тя предупреди съпруга си: