Капитан Бърлин беше двадесетгодишен, нисък, набит мъж с голяма глава, големи уши и дълбок глас. Носеше нова маслиненозелена бойна американска униформа, стоманена каска и бойни ботуши. Стоеше с разкрачени крака и размахваше пръст, за да докаже правотата си. На тънкия му колан бяха закачени манерка, две малки паласки с амуниции и кафяв кожен кобур, от който стърчеше перлената дръжка на револвер. Въпреки младостта косата му вече оредяваше. Но Пао и Сон Суи го смятаха за властен и приказлив кучи син.
С година по-млада от брат си, Рода Бърлин беше слаба и кестенява, с лешникови очи и бенка в ъгъла на широката си уста. Дрехите й бяха широки и изцапани с кръв. Изглеждаше уморена и като че ли въобще не се интересуваше от тирадата на брат си. Когато Нелсън Бърлин посегна да я докосне, тя го отблъсна. „Сестрата презира брат си — помисли си Лин Пао. — Не е ли интересно?“
Той допуши цигарата си, смачка я във вратата на джипа и запали друга. Капитан Бърлин и дузината американци с него бяха проклети глупаци. Две седмици в Чонкин и не бяха научили нищо. Все още вярваха, че могат да постигнат непостижимото, че океанът може да се изгребе с лъжица.
Американската мисия в Чонкин бе обречена. Янките не го разбираха, но той го усещаше съвсем ясно. Бяха дошли тук, за да уговорят генерал Чанг да работи съвместно с комунистите, за да разгромят японците. Още една невъзможна мечта. Чанг бе завладян от идеята да унищожи червените, чиято нарастваща популярност заплашваше властта му. Комунистите, казваше той, са сърдечна болест. Японците бяха само кожна болест.
Разположени на северозапад и на юг, комунистите бяха най-добрите китайски войници. Чанг обаче им спираше доставките на оръжие и оборудване. Американската помощ минаваше през него и той не даваше нищо на комунягите. Дребният генерал гледаше напред. Тоталната гражданска война след победата на японците беше неизбежна. Той искаше да отслаби истинския си враг, докато все още имаше възможност.
Червените нямаха оръжие и бинтове, но притежаваха висок морал, изключителна дисциплина и подкрепата на милиони. Правителството на Чанг, от друга страна, беше корумпирано, неефикасно и непопулярно. Насила завличаха хората в армията му, като ги връзваха един за друг, за да не избягат, преди да стигнат до наборните центрове. След 1938 силите му не бяха сериозна заплаха за японците.
Някои американци смятаха, че една добре снабдена комунистическа армия лесно може да победи японците. Дай им онова, от което се нуждаят, и войната рано или късно ще свърши. Американската мисия на Бърлин искаше да въоръжи червените, но не можеше да направи това, без да вбеси Чанг. Когато станеше дума за комунистите, дребният генерал се засягаше много бързо.
Построен върху стръмни хълмове, Чонкин беше военновременната столица на КМТ, а населението й, съставено главно от бегълци, бе стигнало два милиона. В началото на войната японските пилоти бомбардираха безмилостно, нападаха нощем, когато луната превръщаше реката Йангзъ в дълъг сребърен пръст, насочен към града. По-късно въздушните нападения престанаха, оставяйки разрушени от бомбите домове, сгради и пътища, които трябваше да бъдат поправени.
Мисионерската болница в Чонкин работеше денонощно и лекуваше бегълци и ранени бойци от съпротивата. Лин Пао и Сон Суи снабдяваха болницата с толкова нужния морфин на невероятни цени. Печалбата, независимо от източника, винаги миришеше сладко.
Последното им пътуване за доставка на морфин в Чонкин се превърна в по-дълъг престой. Триадата им заповяда да останат в града и да се подчинят на командването на КМТ до второ нареждане. За Лин Пао Чонкин беше един непоносимо горещ и вонящ град. Поройните дъждове също го изнервяха.
Приятелите говореха английски и познаваха Рода Бърлин. Хората на Чанг ги назначиха за преводачи, шофьори и водачи на капитан Бърлин. Трябваше да шпионират него и сестра му, а после да докладват всичко на тайната полиция на Чанг.
Рода Бърлин не криеше отрицателното си отношение към Чанг, когото смяташе за обикновен крадец и убиец. Не го уважаваше като командир; той просто повтаряше грешките си от една битка в следващата и използваше хората си като пушечно месо. Като политик Чанг не можеше да устои на изкушението да напълни джобовете си с американски помощи. Тя казваше, че Америка трябва да се събуди и да престане да гълта боклуците, които бълва пропагандната машина на Чанг.