— Може да е опасно да сте примамка — обади се Бенджи. — В Ню Йорк Триадата може и да се замисли дали да убие някой журналист. В Манила те изобщо няма да се поколебаят. Там един репортер е никой. Поискат ли да те видят мъртъв, значи си мъртъв.
— Не за пръв път някой ще се опита да ме очисти — усмихна се Ди Палма. — Както и да е, аз ще бъда в един хотел, вие тримата — в друг. Вие трябва да сте непрекъснато заедно. Непрекъснато. И последно, но не по значение, Тод е шефът. Всички получавате заповеди от него. Разбра ли, Бенджи?
— Да, разбира се.
— Не ми казвай „да, разбира се“, тузарче. Както току-що спомена, там убиват хората по-бързо отколкото тук, а аз не искам синът ми да умре, защото ти си поел инициативата и си направил някоя глупост. Вие с Джоан оставате в хотела, докато Тод ви каже какво да правите.
Бенджи извади своето узи и насочи дулото към Ди Палма.
— И кога ще бъде това, господин Известен журналист?
Франк погледна навъсено с онзи поглед, който приятелите му наричаха „лъчът“. Продължи да го гледа, докато момчето насочи дулото към тавана. Ди Палма внимателно взе узито и отбеляза:
— Не можеш да вземеш това на самолета.
Бенджи погледна към пода и сви рамене.
Мъжът продължи:
— Предполагам, че имаш паспорт?
Момчето вдигна няколко пръста на ръцете си.
— Шест. Държа ги на различни места. Аз пътувам много.
— Обзалагам се, че е така.
Погледна към Джоан.
— Проблемът е да намерим паспорт за теб, млада госпожице. Не можем да те оставим тук, това е сигурно. Сама и ден няма да издържиш в този град.
Джоан, която знаеше съвсем малко английски, изведнъж се уплаши. Тод й превеждаше на кантонски. Сега тя се приближи до момчето, хвана го за ръцете и започна да клати глава, сякаш искаше да покаже, че не е съгласна с Ди Палма. Тод каза на английски:
— Бои се, че ще я оставиш сама.
Баща му поклати глава.
— Кажи й, че се опитваме да намерим начин да й извадим паспорт. Тя идва с нас.
Тод спокойно заговори на ужасеното момиче на кантонски и тогава то се поотпусна. Най-накрая се усмихна и избърса сълзите си.
Момчето се обърна към баща си:
— Сега е добре. За нея е важно да дойде с нас в Манила. — Гласът му прозвуча тъжно. — Тя трябва да изпълни своята карма.
Ди Палма забеляза загрижеността му, но не каза нищо. По-късно нямаше да може да си спомни думите на Тод, без да се облее в студена пот.
— Карма или не, без паспорт тя не може да отиде никъде — отбеляза.
— Няма проблеми — усмихна се Бенджи. — Ние използваме един тип от Ню Джърси. Той може да й направи паспорт за няколко часа. Но не работи евтино.
— Оставям това на теб. Само вземи паспорта. Не искам да знам как. Бил съм ченге, забрави ли? Не казвай на приятеля си в Ню Джърси, че двамата с Джоан ще ходите някъде. Имаш ли пари?
— Човече, парите не са проблем. Имам три сейфа в града. Не вярвам на чековите сметки, човече. Само в брой.
От онова, което Ди Палма беше чувал за китайските младежки банди, през ръцете на Бенджи минаваха доста пари. Триадите плащаха на водачите като него по пет хиляди долара седмично. Не е чудно, че му трябваха сума ти банкови сейфове.
Ди Палма продължи:
— Мартин Маки ще предупреди Гутанг да очаква Тод и Бенджи. Още нещо — докато сме в Манила, вие, момчета, няма да се свързвате с мен. Ще поддържаме контакт чрез един приятел — Бари Оменс. Запомнете това име. Бари Оменс. Той ще се представи чрез парола, която Тод ще разбере. На връщане ще се срещнем на летището в Манила и ще си тръгнем заедно от Филипините.
Мартин Маки свърши своето. Той предупреди Гутанг да очаква момчетата, после каза на приятеля си, че компютърният оператор не се зарадвал много от това, че трябва да предаде дискетата на двама юноши. Но за сто хиляди долара филипинецът щеше да забрави за нежеланието си да върти бизнес с деца. Господин Гутанг обичаше парите.
Колкото до Ди Палма, той обичаше нещата да вървят гладко, макар да знаеше, че нищо не става така както очакваш.
Можеше да се обзаложи, че и в това пътуване го очакват доста изненади.
Манила
Ди Палма обходи просторната дневна в хотелския си апартамент. След двадесет и два часов полет от Ню Йорк трябваше да се поразтъпче. Помисли, че не е зле да погледа телевизия, после реши, че е твърде изнервен, за да седи на едно място. Погледна часовника, си. Хузиана де Вега закъсняваше с половин час. Дали да не се обади на Федерико?