С пистолет, все още насочен срещу падналия мъж, Ди Палма се изправи и отиде да го погледне. Клекна и опипа пулса на врата му. Нямаше пулс. Провери и другите двама китайци. От устата на Човката течеше кръв. Беше мъртъв. Дебелият врат обаче още дишаше.
Хузиана де Вега не извади чак такъв късмет. Два от трите изстрела не бяха я улучили; един беше разбил стенното огледало, другият беше пробил дупка в доста доброто копие на испанска барокова маса. Третият бе оставил малка черна дупка в задната част на бялата филцова шапка и бе заседнал някъде в черепа й. Малката проститутка вече нямаше да играе номерата си.
Колкото до Федерико, отворената врата на апартамента подсказваше, че шефът на пиколата ще продължи да сводничи още някой ден.
Ди Палма затвори вратата, върна се в дневната и позвъни на охраната. След като затвори, излезе на балкона и погледна към мрачното небе. Хвана се за перилата, за да спре треперенето на ръцете си.
14.
Манила
Два дни след смъртта на Хузиана де Вега скърбящият Леон Баколод седеше гол във ваната на евтина стая край Филипинския университет и пиеше ром направо от бутилката. Единствената му компания беше черно-бял телевизор, поставен върху тоалетната.
Замаян и вцепенен, той се опита да мисли за загубата, но тъй като не беше поумнял от страданието, продължи да пие, докато припадна. Мъката му беше безгранична.
Когато беше буден, плачеше непрестанно. От време на време удряше глава в плочките на стената и викаше Хузиана. От два дни седеше в собствените си изпражнения, без да се измие и без да излезе от ваната.
Толкова бе възбуден, че смъртта на Хузи го нарани както физически, така и душевно. Като чу новините, бе поразен от ослепяващо главоболие. Краката му бяха пронизани от болки. Всяко завъртане беше мъчително. Сърцето му заби силно, после пулсът му бързо се забави, докато в един момент туптенето сякаш изчезна. Хузи. Как щеше да живее без нея?
Първо, той извличаше силата си от тази специална жена. Докато Баколод беше потиснат и несигурен, тя беше дръзка и нагла. Тя живееше, обличаше се и обичаше както й се иска. Сексуалната й енергия беше непреодолима, въвличаше го в непознати територии, без да спре и да прецени рисковете. Хузи бе жена на действието, винаги готова да завладява нови светове.
Комплексиран заради сцепеното си небце, епилепсията и липсата на образование, Баколод бе ранена птица, нуждаеща се от закрилата на Хузи. Професията й го притесняваше в началото, но по-късно той я прие, защото тя не му даде право на избор.
— Ти споделяш моя живот — каза му тя. — Аз не споделям твоя.
— И никога не ме питай защо проституирам — продължи тя. — Правя го, защото това е единствената игра, която си струва да се играе, и защото съм добра в нея.
През последната им почивка Баколод събра кураж да й каже, че случайно е изгубил часовника, който тя му подари при пожара в „Таалтекс“. Не трябваше да се притеснява, че ще я ядоса. Тя го разбираше, прощаваше му и сега направи всичко възможно да го развесели.
Когато той спомена, че Чарлз Суи ще го убие заради този гаф, Хузи му прошепна:
— Аз ще те защитя от Чарли Змията. Ще оправим работата с него.
Баколод, с палец в устата, сложи глава в скута й и се усмихна. На света нямаше човек като Хузи. Нямаше.
Нейна бе идеята да отидат до град Куезон, съвсем близо до Манила, и да се скрият край Филипинския университет. Край студентското градче, едно от най-привлекателните в Азия, имаше множество къщи, където се даваха евтини стаи под наем. С младежкото си лице Баколод нямаше проблем да мине за студент.
Не трябваше да се свързва с нея. Хузи щеше да му се обажда всеки ден — следобед, от телефона на някой клиент. Седмица-две в университета, а после ще намерят ново скривалище.
— Но засега — каза тя — ти се слей с тези копеленца, които си мислят, че са по-умни от всички ни.
За него бе невъзможно да присъства на погребението на Хузи, уредено от леля й, също проститутка. Няколко обаждания по телефона потвърдиха онова, което той вече подозираше — Чарлз Суи, естествено, го търсеше и щеше да изпрати свои хора на погребението. Положението се беше влошило. Сега часовникът на Баколод беше у Суи. Взел го от манилската полиция, която пък го конфискувала от американеца Франк ди Палма.
Ди Палма. Баколод изгаряше от омраза към този човек. Само като се сетеше за него, лицето му се изкривяваше в гротескна гримаса. Ако не беше той, Хузи щеше да е още жива. Омразата му към Ди Палма стана толкова силна, че имаше опасност да се превърне в единственото му удоволствие.