Тод го последва с нещо, което Оменс оприличи на дипломатическо куфарче. „Знаят си урока — помисли си шефът на ОБН. — Всеки действа според някакъв предварителен план. Планът на Тод.“
— Тази бележка беше от онзи тип, с когото трябва да се срещнете, нали? — попита той.
— Да — отвърна Тод.
Оменс се изправи. Само щеше да си изгуби времето, ако ги помолеше да отиде с тях. Тод не приличаше на човек, когото можеш да убедиш да направи нещо, което не му е присърце.
— Искам да поддържам връзка с вас — каза мъжът. — Кога възнамерявате да се върнете тук?
Тод тръгна към вратата, без да отговори. Джоан го последва.
Оменс се обърна към Бенджи, който си облече ризата, но не я закопча. Момчето бръкна в торбата, извади колан с пари и побърза към вратата, закопчавайки колана около кръста си.
„И сега какво?“ — помисли си Оменс. Опита да зададе на Бенджи същия въпрос, на който не получи отговор от Тод.
— Кога се връщате, момчета?
Бенджи не забави ход.
— Няма да се връщаме. Ще се срещнем с онзи тип, ще вземем оная гадост и ще се нанесем в друг хотел.
— Ами че вие си оставихте багажа! — учуди се той.
— Тод казва, че така всички ще си помислят, че имаме намерение да се върнем. В спалнята има пари. Плати сметката.
Плати сметката? Мамка ти! Оменс хукна след Бенджи. Имаше няколко въпроса към господин Злонравен. На входа към фоайето спря и ритна перваза на ламперията. Мамка му! Твърде късно. Входната врата на апартамента зееше отворена. Хлапетата бяха изчезнали.
Долу, във фоайето на хотела, помощникът по резервациите Педро Сисон видя как Тод, Бенджи и Джоан излизат от асансьора и тръгват към изхода на хотела. Сисон, дребен филипинец с дръпнати очи, продължи да наблюдава трите хлапета, докато вдигаше телефона, за да набере номера на мобифона в кола, паркирана на една пряка от хотела.
Когато някой отговори от другата страна, той съобщи:
— Бенджи и приятелите му тръгват. — После затвори и обърна внимание на един италиански челист и любовника му, двама млади мъже, които за пръв път пътуваха в Азия.
15.
Манила, Китайското гробище
Приличаше на малко, тихо селце с къщи, дървета, електрически жици, градини и пощенски кутии. Би могло да е жилищен квартал в едно спокойно манилско предградие. Но това беше Китайското гробище и къщите бяха най-необикновените гробници на света.
Тези съвсем нормални домове с килими, с тоалетни и с климатични инсталации бяха предназначени за мъртвите. В тези странни гробници живите приемаха духовете на мъртвите и правеха всичко възможно, за да ги удовлетворят. При неделните посещения те презареждаха хладилниците, сменяха електрическите крушки, носеха вестници и окачваха чисти дрехи в гардеробите. Не беше необичайно някой жив да седне и да играе маджонг с празния стол край масата на мъртвия.
Деветдесет минути след като оставиха Бари Оменс в хотела, Тод, Бенджи и Джоан слязоха от таксито пред входа на Китайското гробище. Трима водачи следяха приближаването им. Тод ги попита за Алфредо Локсин.
Локсин, слаб, посивял филипинец, без предни зъби, бе най-възрастният водач. Той се представи и взе плика, който Тод бе получил в хотела. Извади листчето, огледа го и кимна. След като прибра в джоба си банкнотата от сто песо, която момчето беше оставило в плика, водачът каза:
— Да, аз написах това. Човекът, с когото искате да се видите, ви чака. Последвайте ме моля.
Леко прегърбен, Локсин ги поведе из почти празното гробище, край безжизнените домове, украсените будистки и католически гробници, край елите и малките борчета. Никой не говореше. Джоан се вкопчи в ръката на Тод и наведе глава, сякаш се страхуваше да не види някой призрак. Бенджи вървеше отзад, от време на време поглеждаше през рамо, радостен, че все още е светло.
Насред гробището Локсин се обърна надясно към два драконови храма и тръгна по бетонна пътека, водеща към върха на малък склон. Спря се пред едноетажна тухлена къщичка с тясна, добре поддържана градинка. Бяха вървели в пълно мълчание. Не срещнаха други посетители.
Напрегнат от тишината, Бенджи попита:
— За бога, Гутанг вътре ли е или не е?
Водачът му се скара:
— Мислиш, че съм ви водил по целия този път за нищо? Мислиш, че аз съм вървял до тук за нищо? — Изруга под нос и тръгна обратно към входа на гробището. Шибани хлапета. Защо си мислят, че светът започва с тях?