Без да сваля очи от отдалечаващия се мъж, момчето каза:
— Не вярвам на човек, който прекарва цялото си време край мъртвите. Тод, какво ще кажеш? Мислиш ли, че Гутанг е вътре?
Тод пристъпи към къщата и спря.
— Той е до прозореца към градината.
Бенджи вдигна очи към небето.
— Проверява ни, така ли? — Шляпна се по лявата буза и уби един комар. Комари, влага, задръствания по улиците. Манила не се беше променила.
Бенджи едва издържаше. Докато се мотаеха из гробището, той си мислеше, че хладнокръвното, неприветливо копеле Чарли Змията е много опасно. Колкото по-скоро си изнесеше задника от тук, толкова по-добре.
Погледна към Джоан, която беше още по-уплашена и правеше всичко възможно, за да скрие страха си. Беше срамежлива, с най-тъмната коса и най-тъжните очи, които някога бе виждал. Той я смяташе за много привлекателна, усещаше, че притежава свежест, липсваща на градските момичета. Изпитваше желание да я защитава от големия лош свят. „Отнасяй се към нея с уважение — заповяда му Тод. — Почитай я.“ Не си даде труд да допълни: „Не я чукай“. На Бенджи всичко му беше ясно.
Току-що навършила шестнадесет години, Джоан беше от Каосиунг, най-стария град в Тайван, и мечтаеше да стане секретарка. Преди месец баща й я изпрати на север, в Тайпе, в едно училище за секретарки, ръководено от приятел на семейството. Трябваше да живее при леля си и след четири месеца да се върне у дома.
Но още щом пристигна на адреса, където трябваше да се намира училището, тя се озова в празно помещение, където трима мъже я накараха да подпише договор, в който се казваше, че тя дължи пари на „Змиите сто стъпки“. Значителна сума. Бащата на Джоан, собственик на няколко таксита, беше комарджия и бе затънал в дългове към Триадата. Продаде я на кредиторите си, за да си спаси живота. Дългът му бе прехвърлен на Джоан.
За да го върне, тя трябваше да работи в един от нюйоркските салони за масаж, собственост на Триадата. Дългът включваше пътните й разноски до Америка и ежедневните й разходи там.
Тя обожаваше Тод, от което Бенджи изпитваше лека ревност, но можеше да я преживее. Очевидно тя се възбуждаше, докато чакаше смирено Тод. Бенджи я възприемаше като малкото пуделче на приятеля си, мнение, което разумно пазеше за себе си. Джоан се грижеше за храната на Тод, приготвяше дрехите му, пълнеше ваната му и даже го наблюдаваше, докато спи. Никакво чукане. Тод бе отдаден изцяло на работата. И всеки около него трябваше да е такъв.
Джоан бе мила с Бенджи, но другото момче бе нейният господ и господар. Какво друго можеше да се очаква? Нима тя не бе робиня на Тод в предишния си живот?
Бенджи, Тод и Джоан Тъжните очи. Трима души, които започваха от там, където бяха спрели преди четиристотин години. Животът беше карма, а кармата, както той добре знаеше, не можеше да се промени. Мислейки за това, се учуди за какво ли си говорят двамата. Те постоянно си шепнеха нещо и не го споделяха с него. Най-накрая успя да хване Тод насаме и го попита за какво си бъбрят.
В началото той не отговори. „Ще вземе да ме нашиба по задника заради това, че го питам за нещо, което не ми влиза в работата“ — помисли си Бенджи. Когато най-накрая Тод проговори, отговорът изуми приятеля му.
— Смъртта скоро ще дойде при Джоан. Подготвям я. — Бенджи вече никога не повдигна тази тема.
В гробището Тод почука на входната врата на малката тухлена къщичка, където ги чакаше Гутанг. С узито в ръка Бенджи застана зад него и бързо огледа празното гробище. Когато вратата се отвори, той вдигна узито и го насочи към къщата.
— Не съм въоръжен — чу се плах мъжки глас от къщата. — Влизайте.
Вътре Раул Гутанг затвори леко вратата след хлапетата, после ги въведе в малка трапезария. След като затвори кепенците, той посочи към една кръгла маса. Предметите — чинии, сребърни прибори, калаени свещници, свежи цветя — бяха преместени от едната страна и половината маса бе свободна. Тод и Джоан седнаха. Бенджи остана до прозореца, надзърна през кепенците и се обърна към масата.
Мъжът взе голям кафяв плик от лавицата над камината и се върна до масата. Остана прав и зачака. Наближаваше трийсет, слаб, сух и красив филипинец с черна коса, мустаци и писклив глас. Имаше тик на лявото си око. Извади зелена носна кърпичка, за да изтрие потта от лицето и врата си. „Копелето вони от страх“ — помисли си Бенджи.
Тод сложи на масата половинката от хилядадоларовата банкнота и я бутна към Гутанг. Компютърният оператор му хвърли плика и грабна скъсаната половинка от банкнотата. С треперещи ръце той си извади портфейла, измъкна от там своята половинка и я постави до половинката на Тод. Съвпадаха. Усмихна се и погледна към изхода.