Водачът излезе пръв от храстите и пръв трябваше да умре. Той си проправи път през храсталака почти без никакви затруднения и стъпи върху изсъхналата трева. Беше с гръб към Тод, който лежеше скрит под храстите. Момчето се надигна и удари със свещника широкоплещестия по гърба. Мъжът отвори уста и се свлече на колене. С втория удар улучи темето на здравеняка и го уби веднага.
Бенджи лежеше по корем под храстите. Държеше пръст върху спусъка на узито, а прикладът бе опрян в гърдите му. Изведнъж един крак, обут в сандал, стъпи върху корема му. Другият стрелец на Суи бе излязъл от храстите.
Момчето стреля в глезена му, той извика и подскочи във въздуха, размахвайки ръце и крака. Човекът, слаб, зъбат и вонящ на чесън, болезнено се приземи отляво до Бенджи. Крещеше и се гърчеше, вдигна глезена си и го сграбчи с две ръце.
Бенджи се изправи на колене, прицели се в гърдите на ранения и дръпна спусъка.
Автоматът засече.
Едно отсечено „щрак“ го накара да погледне през рамо. Подскочи от ужас от това, което видя. Беше чул зареждането на пушка, пушка, която сега бе насочена към главата му.
Третият убиец, дребен, с груби черти, стоеше насред храстите, прикладвал пушката на дясното си бедро. Целеше се в Бенджи. „Не е Джоан тази, която ще умре. Аз съм.“ Той се напрегна да поеме удара от късото убийствено оръжие.
Тод реагира бързо. Щом забеляза опасността, надвиснала над приятеля му, метна свещника. Улучи челюстта на дребосъка и той изгуби равновесие. Пушката му падна в храстите. Замаян от болка, нападателят падна настрани в храстите, после започна да рови с ръце, опитвайки се да се изправи.
Бенджи обезумя. Извика, подскочи и се хвърли върху човека, който за малко щеше да го убие. Двамата се превъртяха върху затревената могила. Когато престанаха да се търкалят, момчето остана върху убиеца. Отслабнал от удара на Тод, дребосъкът не направи почти нищо, за да се защити. Усилията му не можеха да се сравнят с яростта на Бенджи.
Той го възседна, заби палци в очите му, после хвана ушите и вкара палците си дълбоко в черепа. Когато палците стигнаха до очните кухини, Бенджи дръпна навън и извади очите. Дребосъкът се разкрещя и млъкна чак когато му счупи врата.
Младежът седя дълго до трупа. Беше навел глава и постоянно виждаше пушката, насочена към него. След едно потупване по рамото той вдигна очи и видя над себе си Тод и Джоан.
— Един живее, друг умира. Това е карма — каза Тод.
Бенджи кимна. Да, карма.
Стана, взе узито и ги последва към гробището. Слабият, зъбат китаец зад тях седна и сграбчи ранения си крак, стиснал зъби от ужасната болка. Трябваше да е мъртъв. Бенджи искаше да го убие.
По-малкото момче му спаси живота. Всичко свърши, каза по-малкият. Един истински воин не убива беззащитните. Остави го жив. И Бенджи се подчини. Направи го неохотно, но се подчини.
Какво беше това момче, което говореше за воини и което волевият Бенджи слушаше без възражения? Оцелелият гледаше как хлапетата се отдалечават от него. Не откъсна очи от Тод чак докато момчето изчезна в далечината.
16.
Манила
Времето, което Франк ди Палма прекара в манилския полицейски участък, най-добре може да се опише като динамично. Всичко започна, когато хотелската охрана го взе за побъркан, който е очистил двама китайци и една проститутка, а после е счупил черепа на третия мъж. Решиха, че трябва да го наблюдават. За минути в апартамента му пристигнаха шестима зловещи филипинци в сиви ленени костюми и бели кожени обувки. Държаха го на мушка, докато пристигне полицията.
Полицаите, осем униформени и шестима цивилни, носеха оръжие, с което успешно можеха да нахлуят в Коста Рика. Онова, което последва, бе най-неприятното преживяване в живота на Ди Палма. Сложиха му белезници, прекараха го под погледите на гостите в хотела и го вкараха в полицейска кола, която го закара в управлението край манилската катедрала на Плаза Рома.
Той влезе в управлението под звуците на гърмящия орган. „Има 4500 тръби — гордо му съобщи един детектив, — донесен е от Холандия и е най-големият в Азия.“ Ди Палма, с белезници, впити в китките му, си помисли: „Ето от какво се интересуват любопитните умове — от огромния ти орган“.
В управлението го принудиха да се съблече гол, за да го претърсят. Това изобщо не му хареса. Но тези ченгета като че ли не бяха склонни да се съобразяват с настроенията му. Едно избухване можеше да ги провокира и те щяха да започнат да пипат по-твърдо. Ди Палма беше американец, при това репортер, и на седмица получаваше толкова, колкото те не можеха да изкарат за десет години. Това бе достатъчна причина, за да го тормозят и да превърнат престоя му в полицейското управление в преживяване, лишено от безгрижие и удобства.