Еверра не можеше да обвини Торм открито, тъй като той бе син на Семейството. Нашият учител беше роб, уважението му произхождаше от неговия пост, не от самия него. Той можеше да поправя грешките на Торм, когато чете, смята или свири на някакъв инструмент, но не и поведението му. Можеше да каже: „Трябва да се поупражняваш още“, но не и „Не прави това и това!“ Пристъпите на Торм обаче и честите му изблици на гняв му даваха извинение и възможност да прилага по-строг контрол. Когато Торм започнеше да крещи или да размахва юмруци, Еверра го избутваше навън, затваряше го в складчето до стаята и му казваше, че ако излезе, ще съобщи за поведението му на нашите Майка и Баща. Торм трябваше да овладее пристъпите си в усамотение и търпеливо да чака, докато го освободят. Вероятно това наказание имаше известен ефект, защото всеки път, когато се развихреше и Еверра произнасяше с категоричен тон: „Отивай в складчето, Торм-ди“, той изтичваше навън и се затваряше сам. Но от около година не бе имал пристъпи. Само веднъж или два пъти, когато беше неспокоен и пречеше на останалите, Еверра му подметна тихо:
— Ако обичаш, излез навън.
И това бе напълно достатъчно. Когато се връщаше, Торм беше покорен и послушен.
Един пролетен ден Хоби ме тероризираше особено настървено. Разклати чина, докато пишех, разля мастилницата и ме обвини, че съм се опитал да му изцапам тетрадката, а после ме удари жестоко, докато минавах покрай него. Учителят го забеляза и рече:
— Хоби, не посягай на Гавир. Дай си ръцете.
Хоби се изправи и протегна ръце, за да си получи наказанието, с покорна, стоическа усмивка.
Но Торм се намеси.
— Не е направил нищо, за да бъде наказван.
Еверра го погледна изненадано. Трябваше му известно време, за да се съвземе.
— Видях го да удря Гавир, Торм-ди.
— Това хлапе е лайно. То трябва да понесе наказание, не Хоби. То разля мастилницата.
— Стана случайно, Торм-ди. Не мога да наказвам за случайности.
— Не е така. Хоби не е направил нищо, за да бъде наказан. Накажете лайното.
Въпреки че Торм не бе изпаднал в поредния си пристъп, видях, че лицето му е изпънато и очите — изцъклени. Учителят мълчеше. Погледна Явин, който се бе надвесил над един чертеж в другия край на стаята и бе погълнат от измервания. Аз също се надявах, че по-големият брат ще забележи какво става, но той не се обърна към нас, а и Астано не бе на училище този ден.
Накрая Еверра каза:
— В стаичката, ако обичате, Торм-ди.
Торм се надигна машинално, привикнал да изпълнява нарежданията. После спря и се извърна към учителя.
— Аз… наредих ти да накажеш лайното.
Гласът му бе нисък и дрезгав, той едва успяваше да оформи думите и лицето му потрепваше, както когато баща му го гълчеше.
Еверра пребледня и изведнъж ми се стори остарял и измършавял. Видях, че отново поглежда към Явин.
— Това е моята класна стая, Торм-ди — каза накрая с осезаемо накърнено достойнство.
— А ти си роб, комуто дадох нареждане — почти извика Торм. Гласът му беше писклив.
Сега вече Явин ни чу, надигна се и каза:
— Торм…
— Писна ми да не ми се подчиняват — извика невъздържано Торм. Пищеше като побъркана старица и сигурно точно това накара четиригодишния Мив да се разсмее. Тъничкият му кикот отекна в стаята. Торм се извърна към детето и го зашлеви през лицето така, че го запрати към стената.
Миг след това Явин беше при нас. Първо се извини и се поклони на учителя, сетне улови брат си за ръката и го изведе. Торм не се съпротивляваше и не каза нищо. Само се озърташе и се блещеше, но вече бе объркан и смутен.
Хоби го изпроводи със същия сконфузен поглед. Никога дотогава не бях виждал подобно изражение на лицето му. Нито по-късно, впрочем Салло прегръщаше малкия Мив, който не бе издал нито звук. Изглеждаше замаян, после се сгуши на гърдите на сестра ми. Дори да плачеше, никой от нас не го чу. Учителят коленичи до тях, за да провери дали детето не е пострадало сериозно. Лицето на Мив беше подпухнало. Северра каза на Салло и на Око, сестрата на Мив, да го изведат и да го наплискат с вода от фонтана. После изгледа Рис, Сотар, Тиб, Хоби и мен — децата, които бяхме останали в стаята.