— На запад ли?
— Не, на юг.
Откъде съм знаел, че хълмът е на юг?
Той ме слушаше все тъй напрегнато всеки път и често задаваше въпроси, но никога не правеше никакви коментари. Много от думите, които използвах, очевидно му бяха непознати, особено когато описвах градовете, разказвах за книгите или за човека в стаята. Дород никога не бе виждал град. Използваше думата „чета“, но не можеше да чете и никога не бе държал в ръцете си книга. Извадих „Космология“, за да му покажа какво означава тази дума. Той я погледна, но не прояви интерес. Така и не можах да разбера какви изводи си вади от разказите ми, защото никога не ги споделяше с мен.
Питах се как ли се справят с това другите гадатели и тълкуватели. Попитах го кои са останалите гадатели във Феруси. Той ми каза две имена, единият бе от Южен бряг, другият живееше в Средно село. Попитах дали мога да разговарям с тях. Той ме изгледа учудено.
— Защо?
— Ами просто да поговорим. Да разбера какво виждат…
Той поклати глава.
— Те няма да разговарят с теб. За виденията си говорят само със своите тълкуватели.
Продължих да настоявам и той каза:
— Гавир, това са святи хора. Те живеят в самота, сами със своите видения. Само техните тълкуватели могат да общуват с тях. Никой от тях не излиза сред хората. Дори да станеш всепризнат гадател, няма да ти позволят да ги навестиш.
— И аз ли ще живея като тях — в изолация, сам, насаме с виденията си?
Това ми се стори ужасно и Дород го почувства.
Поколеба се и отвърна:
— Ти си различен. Започна обучението си по друг начин. Не мога да ти кажа как ще живееш.
— Може би никога вече няма да имам видения. Може би съм се върнал при началото на езерото и то е било краят.
— Ти се страхуваш — заяви Дород и долових в гласа му неочаквана нежност. — Трудно е, когато знаеш, че лъвът върви срещу теб. Не се бой. И аз ще съм там.
— Не и там — възразих.
— Напротив — там също. А сега — иди да чакаш лъвицата.
Подчиних се, без да възразя, коленичих на терасата пред хижата над калния бряг на полуострова и се загледах към езерото под тихото сиво небе. Дишах, както ме учеше той, и се опитах да овладея мислите си, преди да са се разпилели. Скоро осъзнах, че крача през поле и зад мен пристъпва черна лъвица, но не се обърнах. Страховете ми се бяха изпарили. Около мен имаше цветя. Вървях по павирана улица в дъжда и видях как вятърът хвърли едри капки в осветения прозорец на една къща. После се озовах на озарен от слънце двор, в къща, която познавах, моята къща, и едно малко усмихнато момиче излезе да ме посрещне. Личицето му пробуди у мен огромна радост. Газех през река, течението беше буйно, а на раменете ми лежеше страшно бреме — толкова тежко, че ме притискаше в податливата почва и водата заплашваше да ме отнесе. Отстъпих назад и отново се озовах на колене на площадката пред къщата в Тръстикови острови. Свечеряваше се. Слънцето вече се беше скрило. На изток, над тръстиките, прелиташе ято диви патици.
Ръката на Дород легна на рамото ми.
— Ела — рече ми той тихо. — Връщаш се от дълъг път.
Тази вечер беше особено внимателен с мен. Не ме попита какво съм видял. Постара се да се нахраня добре и ме отпрати да спя.
През следващите дни му разказах за виденията си, малко по малко, с безброй повторения. Той знаеше как да измъкне от мен неща, над които не се бях замислял, неща, които дори не знаех, че съм видял, докато не ме караше да си припомня отново видението, да се вгледам в подробностите, сякаш изучавам картина. Имах чувството, че в мен се събират два различни вида спомени.
Още няколко пъти през тези дни се „отправях на път“, както се изразяваше той. Беше сякаш до мен има отворена врата и аз мога да минавам през нея, но не по своя воля, а по волята на лъва.
— Не разбирам с какво виденията ми могат да са полезни за нашия клан — подхвърлих една вечер. — Винаги са свързани с други места и други времена — няма почти нищо за Блатата. За какво са им тези неща?
Бяхме излезли за риба. Напоследък приносът ни за рибния пазар бе доста оскъден, което даваше отражение и върху храната, получавана в замяна от жените. Тъкмо бях хвърлил мрежата и се носехме бавно по течението.
— Все още пътуваш като дете — каза Дород.
— Какво искаш да кажеш?
— Детето вижда само с очите си. Вижда това, което е пред него — местата, на които предстои да отиде. Когато се научи да пътува като мъж, кръгозорът му се разширява. Тогава вече може да вижда и с очите на другите, да вижда местата, където отиват те. Да пътува там, където никога няма да отиде телом. Целият свят, всички места са открити за великия гадател. Той крачи редом с Амба и лети с Хасса. Разхожда се с Господаря на водите. — Гласът му отново бе станал властен. Той ме погледна за миг, сякаш преценяваше дали схващам. — Тъй като не си преминал обучение и започна доста късно, ти виждаш като дете. Аз мога да те науча да предприемаш велики пътешествия. Но само ако ми имаш доверие.