— Че нямам ли ти?
— Нямаш — рече той спокойно.
Леля ми ми бе казала нещо за това никога да не забравям кой съм, където и да отида. Бих могъл да открия думите й в спомените си, ако ги потърся, но не го направих. Дород беше прав — ако исках да се уча от него, трябваше да го правя по неговия начин.
Изтеглихме мрежата. Имахме късмет. Занесохме два тлъсти шарана на рибния пазар. Лично аз не обичам шаран, твърде е костелив, но жените в Тръстикови острови го обожаваха и тази вечер получихме обилна вечеря.
След като я изядохме, попитах Дород:
— Как ще ме научиш да виждам отвъд детските видения?
Той помълча, после каза:
— Трябва да станеш готов.
— И как ще стана готов?
— С подчинение и вяра.
— Нима не ти се подчинявам?
— Не и в сърцето си.
— Откъде знаеш?
Той ме погледна и зърнах в очите му презрение, а може би съжаление, но не и отговори.
— Какво трябва да направя? Как да докажа, че ти имам доверие?
— С подчинение.
— Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя. Никак не ми се нравеше тази битка на характери, но очевидно той искаше точно това. И след като получи каквото искаше, веднага смени тона. Говореше много сериозно.
— Гавир, не си длъжен да продължаваш. Пътят на гадателя е труден. Тежък и страшен. Аз винаги ще съм до теб, но ти си този, който трябва да се отправи на пътешествието. Мога да те отведа до началото на пътя, но след това само ще те следвам. Твоята воля ще те кара да продължаваш, твоите очи ще виждат. Ако не желаеш да се отправяш на великото пътешествие, нека бъде така. Няма да те принуждавам — а и не мога да го сторя. Ако искаш, тръгни си още утре, върни се в Източно езеро. Твоите детски видения ще те спохождат от време на време, но скоро ще започнат да избледняват и когато ги изгубиш напълно, ще изгубиш и дарбата си. След това ще можеш да живееш като обикновен човек. Ако това е, което искаш.
— Не — побързах да отвърна, бях смутен и объркан. — Нали ти казах. Искам да опозная дарбата си и да я овладея.
— Ще стане — отвърна той тихо, но решително.
От този ден той бе едновременно и по-внимателен, и по-настойчив с мен. Бях твърдо решен да му се подчинявам, без да подлагам заповедите му на съмнение, и да открия дали наистина мога да контролирам силата си. Отново трябваше да постя всеки трети ден. Дород контролираше стриктно диетата ми, не ми позволяваше никакво мляко и зърно, но добавяше някои храни, за които твърдеше, че били свещени — яйца от патица и яребица, един корен, казваше се шардиссу, и еда, малка гъба, която се срещаше във върбовите горички — и всичко това трябваше да го ям сурово. Губеше страшно много време, за да ги набави. От горчивия вкус на шардиссуто и едата ми ставаше лошо и ми се виеше свят, но се насилвах да хапна и от двете.
След няколко дни на тази диета и дълги часове коленичил на площадката пред къщата, започнах да изпитвам странно олекване на тялото и духа, усещах, че се рея над земята. Всеки път, когато произнасях думата „хасса“, имах чувството, че разпервам криле и се издигам като дива патица или лебед.
И тогава видях блатата под мен и сенките на облаците, които се плъзгаха върху тях. Видях селцата по бреговете на езерата и рибарските лодки във водата. Видях лицата на децата, жените и мъжете. Прекосих една голяма река с товар на раменете, превит под тежестта му, сетне отхвърлих товара и отново се сдобих с крила, този път жеравови. Летях и летях… и кацнах премръзнал и вкочанен, с пламнали от болка колене и кънтяща глава, на площадката пред къщата на Дород.
Той ми помогна да се изправя. Отведе ме при разпаления мангал в ъгъла, зави ме, успокои ме и ме похвали. Даде ми да ям сурова риба и зеленчуци, разбити яйца, малко от гадния шардиссу и после ми наля вода, за да отмия неприятния вкус в устата си.
— Тя ми даде мляко — измърморих, спомнях си жената в хана. Изведнъж страшно ми се допи млекце. Бях преизпълнен със спомени. Лежах в хижата на Дород и същевременно седях в класната стая, на пейката до сестра ми, а страховита буря разрушаваше едно село, казваше се Херру, отнасяше покривите и късаше стените от тръстиков пергамент, а непрогледният мрак бе изпълнен с човешки викове и диво свистене…