Да дойде в къщата на Дород и да застане на прага му за Гегемер бе греховен акт, оправдан донякъде единствено от спешното послание, което ми носеше. Тя не можеше да ме отведе в женското селце на Източно езеро, нито да влезе в мъжката част. Отведе ме в една празна брачна колиба, оправи ми леглото и ме остави там; идваше да ме навестява по няколко пъти на ден — нищо необичайно, така постъпваха жените и сестрите със своите мъже и братя, когато те боледуваха.
И така аз лежах в тясната колиба, вятърът вееше разкъсаните пергаментови стени, дъждът шибаше през тях, от тръстиковите пръчки на покрива капеше вода. Треперех, бълнувах или лежах вцепенен. Не знаех колко време съм бил при Дород, нито колко ще отнеме възстановяването ми, но беше лято, когато отидох при него, а когато започнах да идвам на себе си, вече бе следващата пролет. Бях ужасно слаб и измършавял и ръцете ми бяха тънки като клечки. Когато се опитах да се изправя и да се поразходя, се задъхах и ми се зави свят.
Научих от Гегемер някои неща за лекарствата, с които ме беше тъпкал Дород. Тя говореше за тях с омраза и презрение.
— Аз също съм вземала еда — каза ми. — Бях готова на всичко, за да разбера какво е станало с майка ти. Един тълкувател ме посъветва, дано се задави с думите си, мъдрец от Голямата къща. Дано яде кал и да пукне в някое тресавище. Вземай еда, рече ми, и умът ти ще се освободи, ще полетиш накъдето пожелаеш! Умът ми полетя, вярно, но стомахът ми плати цената, а после и умът. Глупачка бях, така и не видях майка ти, но се поболях за месеци само от една хапка. Колко ти даде той и колко често ти даваше? А горчивият корен, шардиссу — от него главата ти се върти, сърцето лумка като пощуряло и се задъхваш — него не съм вземала, но зная. И тези мъже наричат подобни гадости свещени лекарства! — Тя изсъска като котка. — Глупаци. Мъже. Жени. Всички.
Седях на прага на колибата, а тя се поклащаше в люлеещия стол до мен, бе го дотътрила чак тук — правят ги жените и ги държат пред колибите си. Земята все още бе влажна от последния дъжд, небето беше светлосиньо, но слънцето почти не топлеше.
От известно време с леля ми се погаждахме добре. Не се съмнявах, че ми е спасила живота, тя също го знаеше. Мисля, тъкмо това бе поуспокоило болката й, че е допуснала майка ми да умре. Гегемер беше сурова и силна жена е лош нрав, но се грижеше за мен търпеливо, почти нежно. Често се случваше да сме на различни мнения, но това нямаше значение, тъй като има един вид разбирателство отвъд думите, сходство на умовете, което изглажда различията. Едно нещо знаехме и двамата, без никога да му даваме гласност — че щом възстановя силите си, ще напусна Блатата.
Не бързах, но тя бързаше. Беше ме видяла да вървя на север, гонен от смъртта. Повтаряше, че трябва да си вървя. Трябвало да пресека втората река и едва там ще съм в безопасност. Да поема на път веднага щом мога. Втълпяваше ми го непрекъснато.
— Няма значение кога ще тръгна — възразявах. — Смъртта винаги ще ме последва.
— Енг, енг, енг! — Тя намръщено клатеше глава. — Ако отлагаш твърде дълго, смъртта ще те причака по пътя!
— Тогава да остана тук — предложих полу на шега. — Защо да напускам роднините си и клана и да се впускам в надпревара със смъртта? Харесва ми тук. Обичам да ходя на риба…
Дразнех я, разбира се, и тя го знаеше и не се сърдеше, но беше видяла някои неща, а аз — не. И не знаеше как да ги разтълкува.
Между безсмислените безкрайни потоци от видения, сред които живеех, докато бях при Дород, и после, когато се върнах в Източно езеро, имаше едно, което помнех особено ясно и отчетливо. Че съм в река, затънал до кръста във водата, и водата ме влачи; опитвам се да надвия течението, но нося на гръб нещо тежко, което непрестанно нарушава равновесието ми. Пристъпвам напред, уж право към брега, но посоката е погрешна и го осъзнавам веднага — пясъкът е нестабилен, няма на какво да стъпя. Не виждам накъде вървя през кипящата вода, но премествам крак надясно, после другия, като че следвам някаква пътека на дъното, стъпка по стъпка, срещу огромната сила на течението — и това е всичко. Видението свършва.
Този спомен, това видение ме спохождаше отново и отново, докато се възстановявах. Струваше ми се, че това е последното видение от болестта ми. Един ден го описах на Гегемер. Тя потрепери и прошепна: