И щом го осъзнах, разбрах, че трябва да си вървя.
Но къде да ида?
Не север, бе казала Гегемер. Беше ме видяла да вървя нататък. През две големи реки. Трябваше да са Сомулане и Сенсали. Асион беше на север и на запад от Сомулане, в Бендайл, град Месун пък беше на северния бряг на Сенсали, в Урдайл. В Месун имаше университет. Там живееха учени и поети. Поетът Оррек Каспро също живееше там.
Станах и влязох в колибата. Пърт продължаваше упоритата си работа по разплитането на старото ми одеяло. Взех от лавицата малкия пакет, после пак излязох навън и седнах. Спомних си часовете, дните и месеците, прекарани на колене в дома на Дород, и се заклех в сърцето си никога вече да не коленича. Искаше ми се да имам люлеещ се стол, каквито имаха повечето жени, но мъжете не използваха женски вещи. Също както не готвеха, не разказваха истории и отричаха много други умения или отказваха удоволствия, само за да докажат, че са мъже. Нямаше ли да е по-добре, ако го доказват, като го правят, вместо като не го правят?
По-добре за мен, не и за тях. Не им беше в кръвта.
Та значи седнах със скръстени крака и развих пергамента, с който бе загъната книгата. За първи път от година, дори повече, я разтворих. Оставих я да се отвори сама, сама да си избере страницата, и зачетох.
Затворих книгата и стиснах очи, облегнах се на стената. Слънчевите лъчи прозираха през клепачите ми и топлеха приятно. Откъде знаеше? Как бе успял да опише така точно живота тук? Да знае свещеното име на лебеда и жерава? Дали Оррек Каспро не бе рассиу, човек от Блатата? Дали не беше гадател?
Задрямах с тези строфи в главата. Събудих се, когато Бау скочи в скута ми и ме близна по лицето.
— Какво е това? — попита вуйчо ми, втренчил любопитен поглед в книгата.
— Кутия с думи — казах. Вдигнах я и му я показах. Той поклати глава и рече:
— Анх, анх.
— Кълвеше ли днес риттата?
— Не. Само дребни костури. Ще дойдеш ли на рибния пазар?
Отидох с него и вечерта говорих с Тиссо. Зарадвах се, че я виждам. По-късно, когато се прибрахме и гледах красивия залез, с внезапно притеснение и безпокойство осъзнах, че тя май се влюбва в мен, макар все още да не бях преминал второто си посвещаване, макар че изглеждах като направен от черни пръчки и бях неуспял гадател, младеж, провалил се в начинанието си.
Меттер тъкмо се бръснеше. Мъжете от Блатата нямат гъсти и буйни бради, така че бръсненето на вуйчо ми беше по-скоро стържене на рехави косъмчета с една мидена черупка над пълна с вода черна купа, заменяща огледалото. Заниманието обаче очевидно му доставяше удоволствие. Когато приключи, той ми подаде черупката. Изненадах се, но после прокарах пръсти по брадичката си и установих, че е обрасла с къдрави косъмчета. Остъргах ги. Наистина трябваше да си тръгвам. Но беше ясно, че не мога да замина, преди да съм възстановил силите си. Така че до края на пролетта се придържах към стриктен режим. Не напусках по никакъв повод селото на мъжете, ходех рядко на рибния пазар и не излизах на разходки с младежите и девойките. Всеки ден обаче вървях дълго покрай брега, за да заздравя мускулите си. През останалото време замествах Перок в кърпенето на мрежи — не че бях кой знае колко добър в това, но исках да съм полезен на селото поне с нещо.
След няколко седмици вече бях достатъчно укрепнал, за да излизам за риба с Меттер и да му помагам в обучението на Бау, макар че кученцето почти не се нуждаеше от напътствия. Донасянето на плячката му беше в кръвта — първия път, когато това стана, бях уловил едър костур, който успя да се откачи от куката във въздуха. Бау се метна във водата след него, гмурна се и след секунди се появи отгоре, стискаше го със зъби.
Често седях на площадката и четях. Котката, която вече остаряваше, се сгушваше в скута ми. Вечер с вуйчо ми изпълнявахме кратък ритуал — танц и молитва — да умилостивим Господаря на водите, после си лягахме.