Докато крачех из гората, се опитах да запея Химна на свободата, но никога ме е бивало в пеенето и гласът ми звучеше като грак на врана. Отказах се и започнах да си повтарям наум поемите на Каспро и да си измислям мелодии, които да вървят с тях.
Промените в гората настъпват бързо — старите дървета падат, израстват млади, корени прорастват през пътеките, но аз виждах пътя съвсем ясно, както наяве, така и в спомените си. Стигнах до поляната, където бяха овесени сръндаците, и спрях за обяд. Щеше ми се и сега да има малко месо. Чудех се дали не е време да се отклоня на изток, да напусна Данеранската гора и да си опитам късмета да купя храна в някое селце или градче. Но все още не исках да го правя. По-добре бе да остана в гората и да опиша широк кръг около лагера на Бригин, да мина по маршрута, по който бяхме минали с Чамри, и на безопасно разстояние от града на Барна. А после да се насоча на север и да потърся някое село извън гората, на брега на Сомулане, първата от двете големи реки, които трябваше да премина.
Всичко вървеше според плановете ми, докато не се озовах на изток от града на Барна; вървях покрай Сомулане отвъд завоя й на север, през гористите хълмове. Бях страшно изгладнял, а във вировете виждах да подскачат едри пъстърви. Изкушението беше прекалено силно. Спрях край един хубав вир, закачих една мушичка на куката и за нула време улових първата риба. Втората се закачи почти веднага след нея. Тъкмо хвърлях въдицата отново, когато някой произнесе:
— Гав?
Подскочих уплашено, изпуснах въдицата и посегнах към ножа. В първия миг не можах да позная мъжа, който стоеше зад мен. После се сетих кой е: беше Атер, единият от мъжете, които бяха отвлекли Ирад и Мелле — същият, дето се хвалеше, че обичал покорните жени… Беше едър и мускулест мъжага тогава, а сега, макар и все така едър, ми се стори измършавял. Изгледах го подозрително, но не видях заплаха в очите му. Беше по-скоро изненадан.
— Как се озова тук, Гав? — попита той. — Мислех, че си се удавил или че си заминал надалече.
— Заминах надалече — казах.
— И сега се връщаш, така ли?
Кимнах.
— Няма при кого да се върнеш обаче — рече той.
И погледна двете риби. Личи си, когато някой е гладен.
— Какво искаш да кажеш? — попитах, след като думите му достигнаха до съзнанието ми.
Той разпери безпомощно ръце.
— Ами… Ти не знаеш ли? — Той втренчи очи в мен. — Всичко изгоря.
— Градът? Сърцето на гората? Изгорял е?
Беше му трудно да осъзнае, че не съм чул за събитие, оказало огромно влияние върху неговия живот. Отне ми известно време, докато го накарам да ми разкаже всичко.
Първото, което попитах, бе дали с него има и други, дали не е от някой отряд, който да ме плени и да ме отведе при Барна. Но той все повтаряше:
— Не, момче. Няма никой. Всички са мъртви. Никой няма да дойде. — Сетне обясни: — Дойдох тук, в старото село, да видя дали няма някой, да намеря храна, но те са изгорили и него.
— Кой?
— Войниците.
— Касикарци?
— Предполагам.
Да се измъкне информация от него се оказа трудна работа.
— Може ли да си запалим огън? — попитах.
Той кимна.
— Запали тогава и сложи рибата да се изпече. Имам и малко хляб. — И докато той запали огъня, успях да уловя още една пъстърва. Атер едва дочака рибите да се изпекат и почна да лапа.
— Ах! — въздъхна. — Ах, Гав, колко е хубаво! Благодаря ти.
След като се нахранихме, отново взех въдицата — когато пъстървата скача и на празна кукичка, е грехота да я оставиш. Докато ловях, той седна на брега до мен и ми разказа какво се е случило в Сърцето на гората. Наложи се да сглобя по-голямата част от историята от откъслечните му описания.
Оказа се, че в момента Етра и Касикар били съюзници срещу Вотус, Морва и по-малките градове на юг от Морр. Доста роби от фермите били избити във войните между Етра и Касикар или били избягали и трябвало да бъдат заменени с нови пленници. В градовете около Данеранската гора отдавна се говорело за грамаден лагер, дори цял град от роби бегълци, и новите съюзници, така наречената Северна лига, решили да навлязат в гората, за да проверят какво става там. Пратили многобройна армия, по един легион от всеки град, в бърз марш между Данеран и Блатата. Хората на Барна не знаели нищо за подготвяното нападение, докато часовите не дотичали в града с тревожни съобщения.