Барна събрал всички мъже, които можели да носят оръжие, за да защитават Сърцето на гората. Наредил на жените и децата да се пръснат из пущинака. Много от мъжете избягали с тях. А тези, които останали, скоро попаднали в обкръжение — войниците заобиколили града и подпалили стената, после подпалили и града, хвърлили факли върху дървените покриви на къщите. Хората на Барна опитали да дадат отпор, но противникът ги превъзхождал многочислено и били избити до крак. Войниците пленили всички, после пратили отряди в гората да изловят жените и децата. Намерили съкровището на Барна и си го поделили. Разделили и пленниците, половината за Етра, другата половина за Касикар, и подкарали окованите във вериги роби заедно с добитъка.
Сълзи се стичаха по бузите на Атер, докато ми разказваше всичко това, но гласът му остана монотонен. Бил извън града с един отряд и видели пушеците от много мили. Промъкнали се сред пепелищата няколко дни, след като войниците си тръгнали.
— А Барна? — попитах.
— Войниците му отрязали главата и я ритали като топка.
Беше ми много трудно да попитам за другите. Той пък не знаеше нищо — често дори не знаеше за кого говоря. Чамри? Той сви рамене. Венне? Нямал представа. Диеро? Кой знае? Но очевидно някои бяха успели да се измъкнат и много от тях по-късно се бяха събрали в опожарения град, тъй като не знаели къде да идат. Част от зърнените запаси били останали неоткрити и те се прехранвали с тях, както и с малкото, което намерили в изпотъпканите градини. Но колко дълго можеха да преживеят така? Атер отново не знаеше отговора. Доколкото успях да преценя, нападението и опожаряването на града бе станало преди половин година, вероятно в началото на зимата.
— Сега там ли се връщаш?
Той кимна.
— Там е по-безопасно. Войниците продължават да обикалят из гората. Ловят роби. Бях в Еббера, от другата страна. И там е също толкова зле. Няма достатъчно роби да работят в полето.
— Ще дойда с теб — заявих. Трябваше да разбера какво е станало с другарите ми.
Улових още пет пъстърви, загърнах ги в листа и тръгнахме на път. Рано следобед стигнахме Сърцето на гората.
Градът, който за последен път бях видял в сребристосиньото сияние на лунната светлина, сега бе пущинак от овъглени греди и пепелища. В единия край, близо до градините, оцелелите бяха вдигнали колиби и навеси от отломките. Възрастна жена работеше наведена в градината. Двама мъже седяха пред своите колиби, отпуснали ръце. Едно куче ни залая, но се сепна, заскимтя и побягна. Мърляво дете седеше на купчина пръст и ни разглеждаше равнодушно. Когато се приближихме, се скри.
Бях дошъл, за да разпитам за съдбата на своите приятели, но нямах сили да го сторя. Непрестанно си представях Диеро, заклещена в горящата къща на Барна, трупа на Чамри, захвърлен в общ гроб, Венне, подкаран като добиче с вериги на ръцете и краката. Казах на Атер:
— Не мога да остана тук. — Подадох му рибите. — Дай им ги.
— Накъде ще тръгнеш? — попита той все тъй равнодушно.
— На север.
— Внимавай да не се натъкнеш на ловци на роби.
Тъкмо се обърнах да поема обратно по пътя, по който бяхме дошли, когато някой ме сграбчи за краката толкова неочаквано и силно, че едва не паднах. Беше детето — същото, което одеве бе побягнало от нас.
— Клюнчо, Клюнчо, Клюнчо — повтаряше то. — О, Клюнчо, Клюнчо!
— Мелле?
Тя не ме пускаше. Прегърнах я. Беше лека като перце, все едно вдигах призрак. Продължаваше да се притиска към мен, също както правеше, когато отивах в стаята на Диеро да я уча да пише. Беше заровила лице в рамото ми.
— Къде живее? — попитах Атер, който ни гледаше равнодушно, и той посочи близката колиба. Понесох я нататък.
— Не — зашепна тя. — Не ме носи там.
— Къде живееш, Мелле?
— Никъде.
Един мъж надзърна от вратата на колибата. Познавах го, макар да не си спомнях името му — беше дърводелец. И той гледаше равнодушно като Атер.
— Къде е сестрата, на това момиче? — попитах.
Той повдигна рамене.
— Диеро не успя да се измъкне, нали?
Мъжът отново сви рамене и се подсмихна ехидно, след това втренчи поглед в мен.