— Искаш ли я тази?
Не разбирах какво има предвид.
— Бронзова половинка за една нощ — продължи той. — Или храна, ако имаш. — И направи крачка напред.
Нямаше много време за мислене.
— Каквото имам, мое си е — заявих решително, обърнах се и закрачих по пътя, по който бях дошъл. Мелле се притискаше към мен, обвила ръце около шията ми, със скрито в рамото ми личице.
Мъжът се развика зад мен, залаяха кучета. Извадих ножа и се заозъртах през рамо. Но никой не ни последва.
След около половин миля осъзнах, че моят малък призрак е по-тежичък, отколкото предполагах. Освен това беше време да помисля какво всъщност правя. Свих по една едва забележима пътека, после промених посоката още веднъж, седнах в един малинак, който ни скриваше, пуснах Мелле да стъпи на земята и си поех дъх. Тя клекна до мен.
— Благодаря ти, че ме взе — промълви с едва чут тъничък гласец.
Беше някъде на седем или осем. Не беше пораснала много и ръчичките й изглеждаха тънки като вейки.
Извадих малко сушени плодове и й предложих. Тя ги изгълта, полагаше отчаяни и неуспешни усилия да не изглежда прекалено лакома. Подаде едно плодче и на мен, но аз поклатих глава.
— Ядох преди малко — рекох и тя бързо го лапна.
Отроних няколко парченца от твърдия като камък хляб и й казах да ги размекне в устата си, преди да ги глътне. Тя ме послуша. Лицето й постепенно се успокои.
— Мелле — казах. — Отивам на север. Надалече.
— Моля те, нека дойда с теб — прошепна тя и челцето й отново се набърчи. Не смееше да ме погледне в очите.
— Няма ли някой, при когото…
— О, не, моля те, не! — Същият отчаян шепот. — Моля те, не!
— Някой, при когото да те оставя…
Тя продължаваше да клати глава.
— Не, не, не — повтаряше шепнешком.
Не знаех какво да направя. Всъщност можех да направя само едно, но не бях сигурен дали ще се справя.
— Издържаш ли на ходене?
— Мога да ходя, мога да ходя — заповтаря тя, после лапна поредното късче хляб и го засмука, точно както й бях казал.
— Защото ще ти се наложи.
— Мога. Не е нужно да ме носиш. Обещавам.
— Добре тогава. Ще разговаряме по пътя, защото искам да стигнем до реката, преди да се мръкне. А утре излизаме от гората. Разбрано?
— Да! — отвърна тя и очичките й блеснаха.
Закрачи до мен решително, но краченцата й бяха къси, а и в измъченото й тяло нямаше много сила. За щастие стигнахме Сомулане по-рано, отколкото очаквах, и излязохме на широка поляна при един голям завой на реката. Тук рибата не кълвеше така, както в горския вир, но все пак успях да уловя една пъстърва и няколко по-дребни риби, което бе достатъчно за вечеря. Тревата беше мека, а светлината падаше под такъв ъгъл, че водата излъчваше златисто сияние.
— Колко е красиво тук — въздъхна Мелле.
Малко след това заспа. Сърцето ми се сви, като я гледах колко е крехка. Защо бях взел това дете с мен? Но и как бих могъл да го оставя?
Бог Късмет се вслушва в молитвите само с глухото си ухо, но аз го заговорих, обръщах се към ухото, което чува колелата на звездната колесница. Казах му: „От доста време си с мен, господарю, макар не винаги да съм го осъзнавал. Надявам се да бдиш и над това нещастно създание“. След това се обърнах беззвучно и към Енну, благодарих й и я помолих да ни посочва пътя. Накрая завих Мелле с одеялото и заспах до нея.
Събудихме се на зазоряване. Мелле слезе до брега на реката и когато се върна, видях, че се е умила, макар че потреперваше от студа и влагата. Загърнах я в одеялото, докато закусвахме. Още беше сънена.
— Мелле — почнах, — сестра ти…
Тя заговори със странен, отнесен глас.
— Опитахме се да се скрием. Избягахме на пасището. Войниците ни намериха и отведоха Ирад. После не помня.
Спомних си разказа на Атер за това как бяха хванали двете момичета край селото и как не могли да ги разделят… Този път войниците ги бяха разделили.
Брадичката на Мелле трепереше. Тя се опита да преглътне сухия залък, но не можа. Никой от нас не отвори повече дума за Ирад. След доста дълго време казах:
— Твоето селце е в западните покрайнини на гората, нали? Искаш ли да се върнеш там?
— На село? — Тя кимна и се замисли. — Не помня кой знае колко.
— Но семейството ти е там. Майка ти…
Тя поклати глава.
— Нямаме майка. Ние принадлежахме на Гав Були. Той ни биеше много. Сестра ми… — Тя не довърши.