Може би Късмет най-сетне бе извърнал взор към Мелле.
Но не и към Ирад.
— Е, добре, ще дойдеш с мен — склоних, опитвах се да говоря наставнически. — Но чуй внимателно. Ще вървим по пътища, ще влизаме в много села. Ще сме сред хора. Мисля, че ще е най-добре да се представяш за малкото ми братче. Можеш ли да се преструваш на момче?
— Разбира се — рече тя. После се замисли. — Трябва ми име обаче. Мога да съм Мив.
Едва не извиках „Не!“, но се сдържах. — Най-добре беше сама да си избере име. А Мив бе точно толкова често срещано, както и Мелле.
— Добре, нека бъде Мив — склоних. — А аз съм Авви.
— Авви — повтори тя, после прошепна: — Авви Клюнчо. — И се засмя.
— Запомни какви сме — не сме роби, защото в Урдайл, където живеем, няма роби. Аз съм студент в Месунския университет. Уча при един прочут книжник, който ни очаква. Идваме от източните краища на Блатата.
Тя кимаше. Струваше й се страшно убедително. Но пък в края на краищата тя бе едва осемгодишна.
— Ще се старая да избягваме големите пътища и да вървим покрай тях. Имам малко пари. Можем да си купуваме храна от селата и фермерите. Но трябва да внимаваме за ловците на роби. Навсякъде. Най-добре ще е въобще да не ги срещаме.
— Как се казва този прочут учен? — попита тя. Добър въпрос. Не бях подготвен за това. Спрях се на единственото име, което знаех:
— Оррек Каспро.
Тя кимна. Но имаше още нещо, което явно не й даваше мира. Накрая изплю камъчето:
— Не мога да пишкам като момче.
— Няма нищо. Не се тревожи. Аз ще те пазя.
Тя кимна. Бяхме готови за път. Спуснахме се при завоя на реката, където тя се разливаше и ставаше плитка.
— Ще пресечем тук — рекох. — Можеш ли да плуваш… Мив?
— Не.
— Ако стане много дълбоко, ще те нося.
Свалихме си обувките и ги прибрахме в моята раница. Завързах единия край на въжето около кръста на Мелле, другия за мен и оставих няколко стъпки дължина. Влязохме в ръката уловени за ръце. Спомних си видението за пресичането на реката и се зачудих дали няма да се наложи да я вдигна на раменете си (те още ме боляха от носенето вчера). Но тази река не приличаше на реката от спомените ми. С криволичене из плитките места не затъвах повече от до кръста и можех да държа Мелле над водата, с изключение на едно място, където течението беше бързо и водата дълбока. Там й казах да стисне здраво въжето, преплувах теснината, улових се за един камък отсреща и я изтеглих. Мелле потъна само за миг, когато помисли, че може да се опре на дъното. Изскочи на повърхността и се закашля задавено. Нататък ставаше все по-плитко и скоро излязохме на брега.
Докато седяхме задъхани и се обувахме, казах:
— Прекосихме първата от двете реки, които трябваше да минем. Сега сме в Бендайл.
— Героят Хамнеда е преплувал една река, когато е бил ранен, нали?
Бях трогнат от неочакваните й думи. Съмнявах се, че е научила историята за Хамнеда от мен. Беше й дошло отвътре да го каже, също както често се случваше с мен. Имахме общ език с това дете, език, на който не бях говорил с никого, откакто се разделих с детството си в Етра. Прегърнах крехките й рамене и тя се сгуши в мен.
— Да потърсим някое селце, където да купим храна — предложих. — Първо обаче ще извадя няколко монети от кесията, за да не я размахвам пред хората. — Бръкнах в раницата и извадих малката, но добре натъпкана кесия. Все още миришеше на Куга, а може би бе лежала близо до пушената риба от Феруси. Развързах шнурчето, отворих кесията и надзърнах вътре. Помнех добре какво има там — шепа бронзови монети и четири сребърника. Но сега при бронзовите имаше девет сребърника, четири жълтици от Пагади, които хората наричаха диктатори, и една голяма златна пара от Ансул.
Освен беглец моят Куга се бе оказал и богаташ.
— Не мога да нося това! — Гледах парите ужасено. Виждах само опасностите, които вещаеха, ако някой заподозреше, че имаме подобно състояние. Бях толкова изплашен, че насмалко да хвърля жълтиците в тревата и да ги зарежа.
— Откъде си ги взел?
Завъртях глава, неспособен да говоря.
— Можеш да зашиеш парите в дрехите си — предложи тя, докато разглеждаше с възхитено любопитство диктаторите. — Красиви са, но голямата е най-красива. Имаш ли игла и конец?
— Само рибарски кукички и корда.
— Можем да купим от селото. Или от някой търговец по пътя. Мога да шия.