Влезе мъж. Едва различавах силуета му на слабата светлина от прозорците. Седях неподвижно, затаил дъх, стиснал ножа.
Мъжът тромаво мина покрай мен и се тръшна на едно легло. Изпъшка, събу си обущата, легна, повъртя се малко, измърмори някаква ругатня и скоро след това захърка. Помислих, че се преструва, за да помислим, че спи. Но той продължи да хърка и хърка чак до зори.
Когато се събуди и видя непознат мъж в стаята, Мелле се изплаши и поиска веднага да си тръгнем.
Дребосъкът й сипа топло мляко за закуска, а на мен предложи топло вино, даде ни и по филия топъл хляб и праскови. Бях твърде изнервен и неспокоен, за да чакам баржата, и казах, че ще продължим пеша.
— Щом искате да вървите, ваша воля — отвърна той. — Но ако ще плавате, баржата до час-два ще е тук.
Мелле кимна и аз се съгласих.
Баржата спря на пристанището в ранния предобед — дълга и с надстройка като на лодката на Аммеда в Блатата. Палубата беше отрупана със сандъци, бали сено, няколко клетки с пилета и най-различни други стоки. Докато вървеше разтоварването и товаренето, попитах капитана дали ще ни вземе и се уговорихме за един сребърник до Сенсали, със спане на палубата. Върнах се в „Черната котка“ да уредя сметката.
— Една бронзова половинка — рече джуджето.
— Две легла, храна и напитки — възразих и сложих на тезгяха четири бронзови монети.
Той побутна две от тях към мен.
— Не ми се случва често да приемам гости с моя размер — отвърна, без да се усмихва.
И тъй напуснахме града, качихме се на баржата на Педри и по обед отплавахме надолу по Амбаре. Слънцето грееше ярко, на пристанището цареше радостно оживление и Мелле бе развълнувана от перспективата да плаваме по реката, макар че странеше от всички на борда и не се отделяше от мен. Зарадвах се, че се отделяме от сушата, и казах наум една благодарствена молитва към Господаря на изворите и реките, бях я научил от вуйчо ми във Феруси.
С Мелле стояхме до перилото и гледахме как товарачите развързват и мятат въжетата и как пролуката разпенена вода между баржата и пристана постепенно се разширява. И тъкмо когато поемахме по течението, един мъж бързо се спусна по улицата и спря на ръба на кея. Беше Хоби.
Присвих се мигновено, седнах на палубата и прикрих лицето си с ръце.
— Какво има? — попита Мелле и клекна до мен.
Надзърнах предпазливо над рамото й. Хоби стоеше неподвижно и гледаше след баржата. Нямаше начин да разбера дали ни е видял.
— Клюнчо, какво стана? — прошепна Мелле.
Събрах сили и отвърнах:
— Лош късмет.
15
Градът се изниза бавно и изчезна. Носехме се лениво по течението под горещите слънчеви лъчи. Казах на Мелле, че съм видял един мъж, когото познавам.
— От къщата на Барна ли? — попита тя, продължаваше да шепне, сякаш Хоби можеше да ни чуе.
Поклатих глава.
— Отпреди много години. Когато бях роб в града.
— Той лош ли е? — попита тя и аз отвърнах:
— Да.
Съмнявах се, че ме е видял, но това не можеше да ме успокои — достатъчно бе да разпита хората на пристанището или в „Черната котка“ дали са виждали мургав младеж с голям нос, който да прилича на хората от Блатата.
— Не се тревожи — казах. — Ние плуваме, а той е пеша.
Но това също не беше успокоително. Баржата плаваше съвсем бавно, спираше във всяко градче и селце, разтоварваше и товареше стоки и вземаше и оставяше пътници. Капитанът обясни, че на обратния път нагоре по течението щели да я теглят коне и тогава щяла да се придвижва още по-бавно. Трудно беше за вярване. Амбаре описва широки завои из просторна равнина и тече съвсем бавно, има много меандри и безброй разливи и странични канали, така че на места водите й едва се местят. Случваше се да се изравним със стада добитък, подкарвани от прекупвачи от едно градче в друго, и ни трябваше доста време, за да ги изпреварим.
Дните бяха приятни, скучни и спокойни, но всеки път, когато спирахме на някое пристанище, страховете ми се пробуждаха и оглеждах всички лица на кея. Измъчваше ме нерешителност, не знаех кое е по-добре — дали да продължим плаването, или да слезем в някое градче на източния бряг и да тръгнем към Сенсали пеша, като избягваме градовете и селата. Но въпреки че Мелле бе в много по-добра форма, отколкото когато я намерих, все още не можеше да върви бързо и продължително. Изглежда, най-умното бе да продължим с баржата, поне докато не стигнем на ден път от Сенсали. Последното градче от пътуването, преди да се срещнат реките, се казваше Беметте и реших, че трябва да го избегна на всяка цена. Капитанът каза, че там имало сал през реката и тъкмо това ми трябваше, ала пък се опасявах, че Хоби може да ни причаква. Можех само да се моля да не ни изпревари. На кон, с бърз ход и дори с каруца той със сигурност щеше да стигне преди баржата до което и да било от селата на западния бряг.