Педри, капитанът, не ни обръщаше почти никакво внимание, същото можеше да се каже и за неговия помощник. Ние бяхме товар, също като сандъците, балите и клетките с пилета, козите, изнурените старици и едно младо жребче, което непрестанно се опитваше да скочи във водата. Сами се грижехме за прехраната си — купувахме продукти от селцата и градчетата, в които спирахме. Мелле се сприятели с пилетата, които щяха да пътуват чак до Беметте: били предназначени за разплод, заради красивите си опашки и перестите крачета. Купих торбичка зърно, та Мелле да ги храни. Тя им измисли имена и седеше с часове при тях. Изглежда, нестихващото им писукане я успокояваше. Само когато в небето се появеше самотен ястреб, пилетата се умълчаваха, притискаха се едно в друго и прибираха шарените си опашки.
— Не се бой, Червенушко — успокояваше ги Мелле. — Няма нищо, Малчо. Не бери грижа, Скокльо. Той не може да ви направи нищо. Няма да му позволя.
Не се бой, Клюнчо.
Четях книгата. Разказах на Мелле няколко стари поеми и тя се научи да декламира „Мостовете на Нисас“. Постепенно навлязохме и в „Чамхан“.
— Гав, съжалявам, че не мога да съм ти малко братче — прошепна ми тя една нощ насред тъмната река, под звездите. Аз отвърнах също шепнешком:
— Ти си ми сестричка.
Слязох от баржата на едно пристанище на източния бряг. Педри и хората му почнаха да разтоварват бали сено. Тук нямаше градче, само складове и неколцина пастири, които ги пазеха.
— Колко път е до Беметте? — попитах един от тях и той отвърна:
— Два-три часа с добър кон.
Върнах се на баржата и казах на Мелле да си събира багажа. Моята раница вече беше готова, натъпкана с толкова храна, колкото можех да нося. Бях платил за превоза още на тръгване. Слязохме на брега и докато минавахме покрай Педри, му казах:
— Тръгваме си, фермата ни е ей нататък. — И посочих на югоизток. Той само изсумтя. Отдалечихме се от Амбаре в посоката, която бях посочил, докато не се скрихме от поглед, после свърнахме на североизток, накъдето трябваше да е Сенсали. Местността беше равнинна, покрита с висока трева, само на места се мяркаха рехави групички дървета. Мелле крачеше бодро до мен. Чух я да шепне:
— Сбогом, Скокльо, сбогом, Червенушке, сбогом, Малчо, сбогом, Златоочко…
Нямаше път. Нямаше по какво да се ориентираме. Далече на север се виждаше синкава линия облаци, а може би хълмове, може би бяха от другата страна на реката. Определях посоката единствено по слънцето. Вечерта спряхме в една горичка. Не бяхме видели жива душа, но бях сигурен, че Хоби е по следите ни или че ни очаква някъде отпред. Бях толкова изплашен, че не можах да заспя. Събудих Мелле още преди изгрев-слънце и тръгнахме пак. Слънцето изплува от изток, огромно и червено.
Почвата взе да става мочурлива, стигнахме до тръстики. По обед видяхме Сенсали.
Беше много голяма и широка. Не беше дълбока — виждаха се плитчини и пясъчни ивици навътре в течението, а също и множество канали, но от брега нямаше начин да се определи къде се усилва течението и кои са най-дълбоките места.
— Ще тръгнем на изток покрай реката — казах на Мелле. — Трябва да намерим брод или сал. Месун е далече нагоре по течението, така че ще се движим в правилната посока и ще прекосим реката при първа възможност.
— Ами добре — отвърна Мелле. — Как се казва тази река?
— Сенсали.
— Хубаво е, че реките имат имена. Като хората. — А после си измисли песничка с името на реката и я тананикаше с тъничкото си гласче, докато вървяхме. „Сенсали, сен-салиий…“ Беше трудно да се върви през гъстия върбалак и скоро слязохме на самия бряг, гладък и покрит с кал, камъни и пясък.
Тук можеха да ни видят отдалече, но ако Хоби беше по следите ни, бездруго нямаше начин да се скрием. Намирахме се в открита безлюдна местност. Видяхме само един елен и няколко подивели крави.
Когато спряхме, та Мелле да си почине, реших да си опитам късмета с въдицата, но улових само няколко дребни рибки. Водата бе съвсем бистра и течението не изглеждаше силно. Огледах няколко места, които ми се сториха подходящи за прекосяване, но брегът от другата страна беше стръмен, почти отвесен, така че продължихме.