Вървяхме така три дни. Имахме храна за още два, след което можехме да разчитаме единствено на риболова. Вечерта на третия ден Мелле бе направо капнала. Аз също. Усещането, че ни преследват, изтощаваше силите ми, бях спал съвсем малко, защото нощем непрестанно се будех. Оставих Мелле да седи на една пясъчна издатина под надвиснала над водата върба и се изкатерих по брега, за да огледам за брод. Недалеч пред нас видях едва забележими следи — спускаха се към водата. Там май наистина имаше брод, защото реката се разливаше.
Погледнах назад и зърнах самотен конник: приближаваше се покрай брега.
Изтичах при Мелле, викнах й: „Тръгваме!“ и метнах раницата на гърба си. Тя ме погледна изплашено и объркано, но веднага сграбчи вързопа с вещите си. Улових я за ръка и я задърпах с всички сили към брода, който бях видял. Коне и каруци бяха пресичали реката тук. Нагазихме във водата и аз извиках:
— Като стане дълбоко, ще те гушна.
Отначало виждах съвсем ясно брода, тъй като водата беше прозрачна и чиста. Някъде към средата на реката отново погледнах назад. Конникът ни бе видял. Тъкмо влизаше във водата, краката на коня вдигаха пръски. Беше Хоби. Видях лицето му, обло, сурово и мрачно, лицето на Торм, лицето на нашия Баща, лице на робовладелец и на роб. Беше се озъбил, пришпорваше коня и крещеше нещо, но не чувах какво.
Мярнах всичко това с един поглед и продължих навътре, напряко на усилващото се течение, дърпах детето след мен. Когато водата стана твърде дълбока, викнах:
— Мелле, яхни ме на конче. Обаче не ме стискай за гърлото, че ще ме задушиш.
Вече знаех къде съм. Вече бях газил през тази река, с това бреме на плещите. Вече не се оглеждах, защото нямаше смисъл, а навлязох смело в дълбокото, отпърво право към отсрещния бряг, ала после се сетих, че посоката е опасна, и извих надясно; пристъпвах внимателно и опипвах дъното с крака. В един момент течението ме повлече с неочаквана и ужасяваща сила, опитах се да заплувам, но само плясках безпомощно във водата, и тъкмо когато почнах да се давя, отново напипах дъното с крак. Мелле ме бе стиснала отчаяно за гушата. Успях да се преборя с течението и пристъпих бавно напред, но вече си проправях път из плитчините и можех да се хващам за корените и надвисналите клони на върбите. Едва сега погледнах назад.
Бурното течение в средата на реката носеше коня надолу. Без ездач.
Цялата сила на реката се събираше, в този тесен канал, малко по-надолу от мястото, където бяхме успели да я прекосим.
Мелле най-после престана да ме души, трепереше цялата. Изпълзях на брега, пуснах я и се свлякох на пясъка. Нямах сили да помръдна. Гледах реката и бушуващите вълни, с които се бореше конят. Най-сетне той опря копита в дъното, видях как се изправя, как се препъва и подскача… накрая се измъкна на отсрещния бряг. Огледах водата, островчетата, чакълените прагове нагоре и надолу по реката, отново и отново. Пясък, камъни и шуртяща вода.
— Гав, Гав, Клюнчо — хлипаше Мелле. — Ставай. Да вървим. Да се махаме оттук. — Задърпа ме да се изправя.
— Ей сега… — опитах се да отговоря, но открих, че не мога.
Последвах я със залитане през върбовата горичка. След малко краката ми поддадоха и паднах на тревата. Опитах се да кажа на Мелле, че всичко е наред, но не можех да говоря. Дори въздух не можех да си поема. Сякаш отново бях във водата — под водата. Само дето продължавах да виждам съвсем ясно. А сетне се спусна мрак.
Когато се свестих, беше нощ, топла и облачна. Реката беше широка черна ивица между светлите пясъчни брегове. Нещо малко и мокро, но топло се притискаше към мен. Осъзнах, че е Мелле. Събудих я и тръгнахме в мрака през шубраците. Стигнахме малка падина, която изглеждаше подходяща за лагер, но бях твърде изморен, за да напаля огън. А бяхме мокри до кости. Въпреки това се увихме с одеялата, Мелле се сгуши в мен и заспахме.
Страховете ми се бяха изпарили. Бях преминал втората река. Спах дълго и дълбоко.
Събудихме се много след изгрев-слънце. Проснахме мокрите си дрехи да изсъхнат и похапнахме мухлясал хляб, спотаени в храсталака. Мелле не беше пострадала, но се озърташе обезпокоено.
— Не трябва ли да бягаме оттук? — попита.
— Не — отвърнах. Преди да закусим, бях слязъл до брега и бях огледал реката. Логиката ми подсказваше, че трябва да се страхувам, че Хоби би могъл да я преплува и да се спотайва наблизо, но същевременно един друг, неподплатен с никаква логика и напълно уверен глас ми нашепваше: „Ти си в безопасност, няма го вече, връзката е прекъсната“.