Мелле ме гледаше с ококорени, изпълнени с вяра очички.
— Вече сме в Урдайл — обясних й. — Тук няма роби. Нито ловци на роби. Освен това… — Не знаех дали е видяла Хоби да ни преследва в реката и има ли смисъл да й казвам за него. — Освен това мисля, че сме свободни.
Известно време тя обмисля думите ми.
— Мога ли пак да те наричам Гав?
— Пълното ми име е Гавир Айтана Сидой — отвърнах. — Но нямам нищо против Клюнчо.
— Клюнчо и Пискливка — прошепна Мелле и се засмя. — Аз ще продължавам ли да съм Мив?
— Може. Стига да искаш.
— Ще видим ли онзи прочут книжник в града?
— Да — отвърнах.
И тъй, след като дрехите и багажът ни изсъхнаха, се отправихме на път.
Пътуването ни до Месун беше лесно, както всъщност и целият път досега, ако забравим страховете, които ме измъчваха, и рискованото пресичане на реката. Нямах представа какво ще правим, когато стигнем Месун, и с какво ще се прехранваме, но да задавам прекалено много въпроси щеше да е проява на неблагодарност към бог Късмет и Енну. Те бяха с нас досега и не вярвах да ни изоставят точно в този момент. Докато вървяхме, затананиках химна на Каспро.
— Не те бива много в пеенето — отбеляза моята малка спътничка.
— Знам. Пей ти тогава.
Тя подхвана с тънкото си неуверено гласче една любовна песен, която бе чула в къщата на Барна. Спомних си за красивата й сестра и се зачудих дали Мелле също ще стане хубавица. Улових се, че си мисля: „Дано я пощади съдбата!“ Но това бяха мисли на роб. Време беше да се науча да разсъждавам като свободен човек.
Урдайл беше приятна страна с ябълкови градини и пътища, очертани с тополи, издигаше се постепенно от реката към синкавите хълмове, които бях съгледал в далечината. Вървяхме, понякога ни качваха каруцари, купувахме си храна от селските пазари или мляко от някоя селска женица. Често ми се караха, че съм помъкнал малкото си братче по друмищата, но Мелле се притискаше към мен и заявяваше на всеослушание, че съм най-добрият брат на света, с което бързо печелехме благоразположение и храна, както и предложение да преспим на меко и топло в някоя купа сено. И така след пет дни отново се върнахме при реката, която описваше широк завой встрани от пътя и излизаше при град Месун.
Построен на стръмните-хълмове над реката, с покриви от червени керемиди, кули и няколко красиви моста, Месун беше град от камък, но не беше заобиколен от стена. Това ми се стори странно. Нямаше врати, нито стражеви кули, нито дори пазачи. Не видях никакви войници. Влязохме в този голям град, сякаш влизахме в село.
Къщите се издигаха на три и четири етажа, улиците гъмжаха от хора, каруци и коне. Шумът, тълпата и суматохата бяха почти непоносими. Мелле ме стискаше за ръката. Минахме покрай един пазар до реката — в сравнение с него пазарът на Етра би изглеждал като селско площадче. На първо време исках да намеря подходяща странноприемница, където да се настаним, да се изкъпем и да сменим прашните си дрехи, и докато минавахме през пазара, се озъртах за табели. И изведнъж зърнах двама младежи да се спускат по една стръмна уличка — носеха дълги леки сиво-кафеникави наметала и плюшени шапки, нахлупени над ушите. Бяха досущ като от картинката в една книга в библиотеката на Еверра: „Двама книжници от Месунския университет“. Видяха, че ги зяпам, и единият ми намигна шеговито. Пристъпих напред и попитах:
— Простете, бихте ли ни казали как да стигнем до Университета?
— Право нагоре по улицата, приятел — отвърна този, дето ми беше намигнал, и ни огледа с любопитство. Не знаех какво да го попитам. Накрая се сетих.
— Има ли нататък стаи под наем?
Той кимна и каза:
— Най-евтино е в „Пъдпъдъкът“.
Приятелят му възрази:
— Не, в „Лаещото куче“
— Всичко зависи от вкуса ви към хапещи гадинки — каза първият. — Бълхи в „Пъдпъдъкът“, дървеници в „Кучето“.
И продължиха по пътя си, като се смееха.
Тръгнахме натам, откъдето бяха дошли. Скоро калдъръмът отстъпи място на стълби, които извиха покрай висока каменна стена. Някога, много отдавна, Месун бил укрепен град и това беше стената на цитаделата. Отвъд нея се издигаха палати от сребристосив камък, със стръмни заострени покриви и високи прозорци. Стълбището ни изведе на тясна криволичеща уличка с ниски къщички от двете страни и Мелле прошепна: