— Ето ги.
Бяха една до друга — две странноприемници, едната украсена с изрязан от дърво пъдпъдък, другата — с лаещо куче.
— Бълхи или дървеници? — попитах, а Мелле отвърна:
— Бълхи.
Тръгнахме към „Пъдпъдъкът“.
Изкъпахме се с огромно удоволствие и оставихме дрехите си на една жена с много кисела физиономия, за да ги изпере. Огледахме се за бълхи, но изглежда, бяха доста по-малко, отколкото в купите сено. След оскъдната и не особено вкусна вечеря Мелле заклюма. Беше на края на силите си. През последните няколко дни я спохождаха пристъпи на необясним плач и раздразнителност, като всяко уморено дете. Аз също бях доста изнервен, но усещах, че градът ме изпълва с енергия, която нямаше да ме остави да заспя. Попитах Мелле дали ще я е страх, ако я оставя и изляза да се разходя. Тя лежеше, завита с пончото и притиснала любимата си фигурка към гърдите.
— Не — каза ми. — Не се тревожи, Клюнчо. — Но ми се стори малко натъжена и колеблива.
— Мога и да остана.
— О, я излизай — възкликна тя. — Разходи си се. Аз ще поспя. — И затвори очички, намръщена, стиснала устни.
— Добре. Обещавам да се върна, преди да се стъмни. Тя не отговори, все така зажумяла. Излязох.
И щом стъпих на плочника пред „Пъдпъдъкът“, видях същите двама младежи.
— Избра бълхите, а? — попита ме усмихнато този, дето ми беше намигнал. Имаше приятна усмивка и отново ме погледна с любопитство. Реших да използвам тази възможност: може би беше знак, който трябваше да следвам.
— Вие студенти в Университета ли сте? — попитах.
Той спря и кимна. Спътникът му не изглеждаше тъй благоразположен.
— Да знаете как мога да стана и аз студент?
— Ха, точно това си помислих, че ще попиташ.
— Можете ли да ми кажете… към кого трябва… да се обърна…
— Не те ли праща някой? Учител, книжник, с когото си работил?
Сърцето ми се сви.
— Не.
Той поклати глава и каза:
— Знаеш ли, ела да пийнеш с нас в „Голямата бъчва“. Аз съм Сампатер Иле, а това е Гола Медерра. Той учи право, аз — писменост.
Представих се и добавих:
— Бях роб в Етра.
Трябваше да го кажа преди всичко друго, преди да узнаят, че са предложили приятелството си на роб.
— В Етра? Беше ли там по време на обсадата? — попита Сампатер, а Гола го задърпа:
— Хайде, жаден съм!
Пихме бира в „Голямата бъчва“ — шумна, претъпкана със студенти кръчма. Повечето бяха на моя възраст, някои по-големи. Сампатер и Гола, изглежда, си бяха поставили за цел да изпият колкото се може повече бира и да поговорят с всички в кръчмата, което не им попречи да ме представят на присъстващите и всеки от тях ми даде съвет при кого трябва да отида, за да ме вземат в Университета. Когато се оказа, че не познавам нито един от прочутите учители, които изреждаха, Сампатер попита:
— Добре де, няма ли поне един, при когото искаш да учиш? Някой, за когото си чувал?
— Оррек Каспро.
— Ха! — Той ме погледна, засмя се и вдигна халбата си. — Значи си поет, а?
— Не, не съм. Аз само… — Всъщност не знаех какъв съм и какъв искам да стана. Никога не се бях чувствал толкова невеж.
Сампатер пресуши халбата си и се провикна:
— Още една за мен и ще те отведа в неговата къща.
— Не бива…
— Защо не? Той не е преподавател и е много свестен. Не е нужно да му се кланяш и да угодничиш. Отиваме право при него, не е далече.
Успях да се измъкна с обяснението, че трябва да се върна при братчето си. Платих за бирите, с което им станах още по-симпатичен, и Сампатер ми обясни как да стигна до къщата на Каспро — била само на две преки.
— Още утре иди при него — заръча ми. — Или, чакай, ще мина да те взема.
Уверих го, че ще отида и ще кажа, че той ме е пратил, после се върнах в „Пъдпъдъкът“, замаян от изпитите бири.
Спах малко и неспокойно и на развиделяване се замислих какво да правя. Бях се отказал вече да се записвам за студент в Университета. Нямах достатъчно пари, нито нужната подготовка, и едва ли можех да стана като някой от лекомислените веселяци в „Голямата бъчва“. Макар че бяхме връстници, бяхме стигнали до възрастта си по различни пътища.