Това, от което имах нужда, бе работа, за да мога да издържам Мелле. В толкова голям, при това град без роби, сигурно имаше постоянна нужда от работна ръка. Знаех името на само един човек в Месун и реших да отида при него. Ако не получех работа там, щях да потърся другаде.
Щом Мелле се събуди, й казах, че ще излезем да си купим дрехи. Това й хареса. Киселата съдържателка ни обясни как да стигнем до пазара в подножието на хълма и там открихме много сергии с нови и употребявани дрехи, някои на съвсем прилични цени.
Видях, че Мелле гледа с възхита една захабена шарена копринена роба, и казах:
— Пискливке, вече не е необходимо да се правиш на Мив.
Тя присви свенливо рамене и промърмори:
— Прекалено е голяма.
И наистина, това бе роба за голяма жена. След като й се полюбува още малко, Мелле добави:
— На Диеро щеше да й стане.
Права беше.
В края на краищата купих панталони, ленени ризи и наметала, каквито носеха момчетата в Месун. На Мелле взех и една елегантна жилетка с копчета от медни грошове. Тя все ги поглеждаше, докато се изкачвахме към цитаделата, и по едно време рече засмяно:
— Е, вече винаги ще си имам парички.
Хапнахме хляб със зехтин и маслини на една сергия и после предложих:
— Сега да отидем да навестим прочутия книжник.
Личицето на Мелле грейна и тя изприпка по каменните стъпала пред мен. Следвах я, изпълнен със сляпа и твърда решимост. Бях взел малкия увит в коприна пакет от странноприемницата.
Сампатер ме бе упътил добре и лесно открих къщата, която бе описал — висока и тясна, опряна в скалистия хълм, последната къща на улицата. Вдигнах ръка и почуках.
Отвори млада жена. Лицето й беше бледо, кожата й бе толкова прозрачна, че сякаш сияеше. С Мелле се втренчихме в косата й — никога не бях виждал такава коса. Беше като кълбо от невероятно фини златни жички, като позлатено и сресано руно, истински сияещ ореол около главата й.
— Ох! — възкликна Мелле и аз едва се сдържах също да не възкликна.
Младата жена се усмихна. Лекичко. Сигурно бяхме много смешни, голямо й малко момче, чистички, с изопнати от напрежение лица, ококорени на прага. Усмивката й беше мила и ме насърчи.
— Дойдох в Месун да видя Оррек Каспро — ако е възможно — казах смутено.
— Мисля, че е възможно — отвърна тя. — За кого да предам?
— Гавир Айтана Сидой. А това е… брат ми… Мив…
— Аз съм Мелле — прекъсна ме Мелле. — И съм момиче. — Повдигна раменца и сведе засрамено очи. Приличаше на малко ястребче.
— Заповядайте — покани ни младата жена. — Аз съм Мемер Галва. Ще ида да проверя дали Оррек е свободен… — И се отдалечи по коридора, великолепната й коса сияеше около главата й.
Спряхме в тесния коридор. Имаше няколко врати, и от двете страни.
Мелле ме хвана за ръката и прошепна:
— Нали нямаш нищо против, че вече не съм Мив?
— Разбира се. Дори се радвам, че не си Мив.
Тя кимна, след това подскочи и възкликна:
— Олеле!
Проследих погледа й. В коридора бе излязла лъвица.
Не ни обърна никакво внимание, а спря пред една от вратите, размаха опашка и погледна лениво през рамо. Не беше като черните блатни лъвове — имаше пясъчен цвят и бе доста по-едра. Успях да промълвя:
— Енну!
— Идвам — чухме женски глас и една жена излезе в коридора, видя ни и спря. — О, горките — рече. — Не се плашете. Тя е питомна. Защо не влезете в гостната при огнището?
Лъвицата се завъртя и клекна, огледа се нетърпеливо. Жената я потупа по главата и й прошепна нещо. В отговор се чу жалостиво ръмжене.
Погледнах Мелле. Беше се вцепенила и не откъсваше очи от лъвицата, но не можех да определя дали от ужас, или от възхищение. Жената се обърна към нея и каза:
— Казва се Шетар и е с нас от съвсем малка. Искаш ли да я погалиш? Много обича да я галят.
Имаше много приятен глас, нисък и същевременно мек, почти пресипнал, с едва доловими омайни нотки. Говореше с планински акцент като Чамри Берн.
Мелле ме стисна за ръката и кимна.
Приближих внимателно огромното животни. Жената ни се усмихна и каза:
— Аз съм Грай.
— Това е Мелле. А аз съм Гавир.
— Мелле! Какво хубаво име! Шетар, поздрави Мелле.
Лъвицата се изправи рязко, обърна се към нас и направи дълбок поклон — по-точно протегна лапи напред, както правят котките, и опря брадичка на тях. След това се надигна и погледна многозначително Грай, а тя извади нещо от джоба си и го хвърли в зейналата й паст.